Сирия, Грузия, Украйна са резултатите на новия постамерикански свят

Ако сте любопитни да разберете как ще изглежда един постамерикански свят, погледнете внимателно какво се случва през последните няколко дни и ще получите една доста вярна моментна снимка, пише колумнистът на Bloomberg Марк Чемпиън в анализ.

В Левант тлеещата гражданска война в Сирия се разгоря отново, след като очевидно реформирана ислямистка терористична организация си върна северния град Алепо. Hayat Tahrir al-Sham, или HTS, изненада дори себе си от лекотата, с която силите на президента Башар Асад първоначално бяха отблъснати.

Това стана възможно, защото съюзниците на Асад – които през 2015 г. поеха ролята, която тогавашният американски президент Барак Обама отказа повече да играе – откриха, че армиите им са изтощени от конфликти другаде. Русия е затънала в Украйна; Иран и „Хизбула“ получиха жесток удар от Израел. HTS, подкрепена от Турция, избра подходящия момент.

Никой от тези играчи не поиска разрешение от САЩ да действа. Дори Израел пренебрегна съпротивата на САЩ срещу нахлуването в Ливан и продължи войната в Газа. Администрацията на президента Джо Байдън даде да се разбере, че няма нищо общо с опозиционната кампания в Сирия и няма интерес от нейното продължаване. Почитателите на теориите на конспирация ще трябва да си намерят друг наратив.

Междувременно в района на Задкавказието, на повече от ден път с кола североизточно от Алепо, решението на правителството на Грузия да се откаже от кандидатурата си за присъединяване към Европейския съюз изкара огромни тълпи по улиците на столицата Тбилиси със своите ожесточени улични сблъсъци със силите за борба с безредиците.

Това се случва, защото въпреки че мнозинството от грузинците искат да се присъединят към ЕС, сегашното им правителство успя да запази властта си, като същевременно изостави пътя към ЕС. Това отчасти може да се дължи на изборни измами, ако твърденията на опозицията се окажат верни. Но преди всичко това се дължи на масовия страх – насърчаван както от самия себе си, така и от атаките на руската пропаганда – че ако тази малка страна се опита да направи това, което хората искат, ще свърши като Украйна. Руските танкове и войски вече окупираха части от Грузия на малко повече от час път от столицата, така че това не е празна заплаха.

По на запад, в Украйна, президентът Владимир Путин увеличава усилията си да завземе колкото се може повече територия и да намали възможно най-много от капацитета за съпротива на Киев преди преговорите, които сега се очакват да се проведат, след като новоизбраният президент Доналд Тръмп се премести в Белия дом на 20 януари. Той го прави, защото новото в предложението на Тръмп е заявеното желание да прекрати помощта на САЩ за отбраната на Украйна.

Още малко по на запад, в Румъния, една ултрадясна, антизападна националистическа партия удвои своя дял от гласовете, ставайки втора на парламентарните избори с около 18% подкрепа. В Париж пък крайнодясната и приятелски настроена към Путин Марин льо Пен заплаши да свали правителството.

Най-важните двигатели на всички тези развития са вътрешни. Това е вярно дори в Сирия, където неуспехът на Асад и неговите чуждестранни съюзници да възстановят икономиката след затихването на сраженията около 2019 г. направи въпроса с активизирането на бунтовниците – който в основата си представлява сунитското мнозинство в страната срещу предпочитаното от Асад алевитско малцинство – кога, а не дали. Създаването на възможностите е това, които идват отвън.

И все пак има обща връзка, която се простира дори от антисистемното движение MAGA на Тръмп в САЩ до Сирия и това е нарастващият национализъм, докато старият, доминиран от САЩ, „либерален“ ред се разпада.

Не се преструвам, че знам как ще се развие всичко това, пише Чемпиън. Дори не мога да бъда сигурен дали свободата на суверенните държави да преследват предполагаемите си интереси без намесата на САЩ ще се окаже по-добра или по-лоша от това, което беше преди. Спомнете си Студената война – когато светът се раздели на враждебни лагери и беше склонен към прокси войни – и последвалия еднополюсен „момент“, когато Вашингтон пишеше, избирателно налагаше и често нарушаваше така наречения основан на правила световен ред, който налагаше върху други. Pax Americana така и не доведе нито до световен мир, нито до справедливост.

Едно обаче е сигурно и това е, че в бъдеще ще има размирици, несигурност и несправедливост. Там, където доскоро имахме – поне в повечето случаи – само една голяма сила, злоупотребяваща с власт, за да се наложи, сега ще имаме много.

Русия, например, се приема, че има национален интерес да доминира или погълне своите съседи, независимо дали става въпрос за балтийските държави, Беларус, Грузия, Молдова, Казахстан, Украйна или наистина Балканите, както и да запази единствената си средиземноморска военноморска база, която е на сирийския бряг. Турция се смята, че е заинтересована да премахне кюрдските бойци от сирийската страна на границата си и да има сунитски съюзници, които да управляват Дамаск. Междувременно Иран има предполагаем интерес да запази контрола на Асад и алевитите – етнически арабски шиити – в Сирия и по този начин да създаде приятелски коридор, през който да снабдява „Хизбула“ в Ливан.

Израел, разбира се, има силен стимул да предотврати това, макар и объркващо също така не иска радикален сунитски режим в Дамаск.

Засега опозицията срещу САЩ обедини много от новите националисти, защото те са ревизионисти, недоволни от настоящите си граници и сегашния баланс на силите (или в случая на Тръмп – от търговския баланс). Но извадете от уравнението САЩ, както по същество се случи, след като президентските избори на 5 ноември изкараха администрацията на Байдън извън играта, и техните интереси ще се сблъскат.

Не е задължително навсякъде да избухнат войни. Иран, Русия и Турция преговарят за избягване на директен конфликт помежду си в Сирия, като в същото време преследват своите национални цели. И все пак почти всяко голямо събитие в даден конфликт ще има ефект върху други, както показа опортюнистичният ход на зависимата от Турция HTS в Сирия миналия уикенд. Но докато не се появи някакъв нов световен ред, заплахата от разпространение или от избухването на регионална или дори глобална война винаги ще съществува.