Тръмп е Саурон, а Ванс - Саруман, в американския прочит на „Властелинът на пръстените“

„Аз съм голям фен на „Властелинът на пръстените“, каза веднъж Джей Ди Ванс в подкаст. Кандидатът за вицепрезидент на бившия, а може би и бъдещ, президент Доналд Тръмп продължи, обяснявайки, че много от неговите консервативни възгледи за света са били формирани под влиянието на Дж. Р. Р. Толкин.

Винаги е добра идея да прочетете отново класиките, а трилогията на Толкин със сигурност е една от тях. Един от белезите на великата литература е, че може да откриете нещо ново при всяко четене, във всеки етап от живота. Този път обаче намирам преживяването за мъчително, пише в анализ колумнистът на Bloomberg Андреас Клут. Това е 2024 г. все пак, и то месец преди историческите избори за нов американски президент.

Толкин, ако не сте забелязали, е един изключително актуален автор именно защото неговите теми са древни и извън времето. Историите му са навсякъде около нас – за доброто, но също така и за лошото. Светът на Толкин – Средната земя, е този тип фантастика, която привлича не само феновете на митологията, но и фалшивите пророци, особено в политическото дясно. Хора като Ванс.

Също както и други поклонници на Толкин, Ванс харесва да скрива заигравки с негови произведения, които да бъдат откривани от тепърва навлизащите. Той стартира фонд за рисков капитал, наречен „Нария“ по името на един от 20-те пръстена на силата (този, ако искате да знаете, е бил направен за елфите, но по-късно го носи Гандалф). Ванс също така инвестира и в компания за военни технологии, наречена на Андурил, меча на Арагорн.

С всички тези намигвания той е част от групата крайнодесни почитатели на Толкин и в други страни. Италианските неофашисти например от 70-те години се събират в „хобит лагери“, където се събират под звука на „рога на Боромир“. Джорджа Мелони, днес вече премиер, също е една от десните почитатели на Толкин и му отдава почит при всяка възможност.

Какво консерватори като Ванс и Мелони виждат в Толкин, което останалите от нас не? И прави ли са да го откриват в текстовете му?

Една от възможностите е, че те споделят духовния светоглед на автора (Ванс и Мелони, като Толкин, са католици). И макар религиозните деноминации да не играят роля в сюжетната линия, Толкин веднъж описва трилогията си като „фундаментално религиозна и католическа творба“.

Наративът със сигурност е апокалиптичен: за битката между доброто и злото, която понякога е видима, понякога скрита. Това вероятно може да мине за католическо. Но фокусът върху невидимото зло е и в сферата на теориите на конспирацията – например за т. нар. „дълбока държава“, която лагерът на MAGA така обича да мрази.

В един друг по-директен прочит на нещата визията на Толкин за злото изглежда като индустриализирания тоталитаризъм, на който самият той става свидетел (той се сражава в Първата световна война и пише трилогията, публикувана през 1954 г., преди, по време и точно след края на Втората световна война). Неговата история не е толкова католическа, колкото против модерното. Тя е пропита с копнеж по свят на идилични графства и свещени кралства, по девствена и древна простота и ред.

Тази подредена Средна земя, както консерваторите не пропускат да забележат, е йерархична, традиционна и – в рамките на всяка отделна раса – хомогенна. Има различни групи хора, благородни елфи, горди джуджета, чудовищни тролове, древни енти и, разбира се, архиконсервативни, но пък юначни хобити. Тяхната култура не е тази, която ще приеме миграцията и асимилацията, индивидуалната мобилност, обученията по равнопоставеност, разнородност и включване (DEI) или социалните експерименти под каквато и да е било форма.

Ако се вгледате в картата (Толкин обича картите на своя въображаем свят и не бихте могли да го четете, без да опрете до тях), може да видите като цяло свободен и добродетелен запад, изправен пред потискащ и нечестив изток. Добрите са светли (елфите са създания на светлината в германската митология, от която Толкин, изследовател на епоса за Беоулф, е бил погълнат). Лошите, като орките, са по-тъмни. Това е трудно да се пропусне, ако гледате епичната филмова версия на Питър Джаксън. Няма нужда Ванс или Мелони да задълбават, то просто е налице.

Но много от това може да се каже и за друга литература и изкуство от тези минали времена. Това повдига един въпрос: защо консерватори и изолационисти, като Ванс конкретно, не искат да видят други аспекти на света и сюжетите на Толкин, тези на възхвалата на отвореността?

Как може да е убягнало на Ванс, че силите на доброто в историята могат да победят злото само като сключат съюз? Задругата на пръстена, която потегля на благородна мисия, се състои от джудже, магьосник, елф, двама човеци и четирима хобити. Гледайте на тях като на своеобразна НАТО на Средната земя, организацията, която Тръмп и Ванс така омаловажават и презират.

Историята също така говори, че злото трябва да бъде победено, както и да се прояви. Героизмът в творбата на Толкин не е за „Гондор на първо място“ или „Рохан на първо място“. Той е за спирането на тиранията в Мордор, или както е в нашия свят, Украйна под руска атака. Добрите не търсят изолиране от останалия свят, те са ангажирани с него (Мелони подкрепя Украйна, Ванс не).

И тук идва най-големият и най-очевиден проблем в текста на Толкин по отношение на мирогледа на Ванс. Точно в заглавието, в самата основа на епоса, в началото, средата и края му. Трудно е да се пропусне, си мислите вие.

Цялата история е за покварата на властта. Тя идва под формата на „единствен пръстен ги владее“, който прави всеки негов притежател всемогъщ в Средната земя, макар и да го деформира и поробва. Сякаш Толкин се е вдъхновил от онзи друг католик англичанин, лорд Актън, известен с написаното до англикански епископ, че „властта покварява, а абсолютната власт покварява абсолютно“.

Никой в книгите не е имунизиран срещу изкушенията на Единствения пръстен. Героите и героините вместо това са тези с достатъчна самоосъзнатост и въздържание, за да откажат пръстена, когато им бъде предложен, както Гандалф или лейди Галадриел. Дори и привидно главният герой Фродо се оказва под омаята на пръстена. Той и мисията му са спасявани неведнъж единствено от простодушния градинар и верен приятел Самознай Майтапер, или просто Сам.

Ами Ванс? През 2016 г. той пише до свой приближен, че мислите му са раздвоени между виждането, че „Тръмп е циничен задник като Никсън (Ричард, 37-ият президент на САЩ, бел. прев.), който не би бил чак толкова лош (и дори може да се окаже полезен) или че е американският Хитлер“. Нека това ви слегне. И след това си помислете кой герой на Толкин би бил Ванс.

Никой в американския обществен живот днес не иска така хищно властта за собствените си цели, колкото Тръмп. И никой няма толкова малка интелектуална, философска или морална устойчивост на покваряващата сила на властта, ако отново се сдобие с нея в Овалния кабинет.

По този начин Тръмп е Саурон в тази история. Това пък ще направи Ванс Саруман – магьосникът, който някога е бил мъдър, но е станал жертва на амбиции и жажда за власт, съюзявайки се със Саурон с надеждата, че евентуално ще може да сложи пръстена на собствената си ръка.

Урокът от „Властелинът на пръстените“ е, че властта е нещо, което трябва да бъде ограничавано и в крайна сметка отхвърлено или унищожено, за да може хората навсякъде по света да живеят свободно. Толкин може би е предвкусил иронията, че някои от най-заклетите му читатели може някой ден да поискат да „направят Мордор велик отново“. Ако все още беше жив, той вероятно отново би дал последната си надежда на Сам, обикновения хобит, който просто иска да се прибере у дома в Графството, или на американския избирател, който ще гласува на 5 ноември.