Дали германката Сара Вагенкнехт е крайнодесен или крайноляв политик, се пита на страниците на Politico британският автор и коментатор Джон Кампфнър.
Той повдига въпроса, защото в статия, написана от него в навечерието на изборите на 1 септември в Саксония и Тюрингия, я нарича крайнодясна, но впоследствие получава поредица от коментари от читатели, настояващи, че е крайнолява.
Кампфнър отбелязва, че тогава е отстоявал позицията си, но сега смята, че спорът е до голяма степен неуместен. Сара Вагенкнехт направи политическите етикети безпредметни, посочва той.
Проблемът, пред който в момента е изправена Германия - както и Европа и голяма част от света - надхвърля терминологията. Новата разломна линия е традиционните партии срещу популистките или, в случая на следвоенните политически нрави в Германия конкретно, системните играчи срещу бунтарите.
Още през май Financial Times писа за мащаба на популярността на екстремната политика сред младежта в Европа. Термините „ляво“ и „дясно“ – които произхождат от разположението на местата в Националното събрание, формирано след Френската революция през 1789 г. – означават малко за това поколение, а все повече и за по-възрастните.
Икономическите и социалните разделителни линии, които доскоро доминираха в политическия дебат, вече не важат. Например, много членове на днешната радикална десница – от френския Национален сбор (RN) до германската Алтернатива за Германия (AfD) и Алианса Сара Вагенкнехт (Buendnis Sahra Wagenknecht - BSW) – се застъпват за водеща роля на държавата. Само малцина, най-важните сред тях са републиканците на бившия президент на САЩ Доналд Тръмп, всъщност призовават за дерегулация и намаляване на данъците, докато ReformUK и други партии играят двойствена игра.
Освен това, когато става въпрос за социална политика, доста - от RN до Партията на свободата на Хеерт Вилдерс в Нидерландия - са относително либерални, отчасти за да привлекат онези, които виждат мюсюлманската имиграция като подкопаваща суверенитета на техните страни. Но колкото по-далече на изток се пътува през континента, толкова повече тези партии подкрепят традиционните семейни ценности, както се вижда от полската „Право и справедливост“ или управляващата коалиция в Словакия.
Интересното е, че основният общ знаменател между тези групи изглежда е тяхната пряка или косвена подкрепа за руския президент Владимир Путин. Проруските настроения – които някога бяха запазена територия на крайната левица – сега се споделят от крайната десница, а Кремъл е щастлив да прегърне и финансира и двете.
Това е ключовият момент сега, а Вагенкнехт е най-значимият и сложен нов член на този клуб, който попада в своя собствена категория.
Описана от наскоро забраненото дясно списание Compact като „най-привлекателното национално изкушение от основаването на социализма“, Вагенкнехт се присъединява към източногерманската комунистическа партия точно преди падането на Берлинската стена и става един от лидерите на нейната наследничка, Левицата. Отегчена, тя учтиво отхвърли предложенията на AfD, за да създаде свой политически проект, отразяващ нейния бляскав имидж.
Двете послания на Вагенкнехт – или поне двете, които нейната партия използва, за да постигне зашеметяващ успех в последната си кампания и несъмнено ще приложи на изборите в провинция Бранденбург на 22 септември – са край на подкрепата на Германия за Украйна и контрол върху търсещите убежище, оплитайки ги в общо предизвикателство срещу системните партии.
Разбира се, виждали сме това и преди. Това сближаване на крайноляво и крайнодясно беше едно от ужасяващите проявления в британския референдум за Brexit през 2016 г. И беше нещо, което се създаваше от известно време - много се изписа за бивши членове на Революционната комунистическа партия, които видяха талисман срещу върхушката в лицето на бившия премиер Борис Джонсън.
Левите поддръжници на напускането на ЕС винаги са били любопитна група. Бившият гръцки финансов министър Янис Варуфакис, например, заяви след събитието, че не е подкрепил Brexit, и въпреки това, независимо дали е възнамерявал или не, използва същите аргументи като тези на радикалната левица - и радикалната десница - които искаха вън от Европа. Докато консервативните евроскептици критикуваха Брюксел, че е безотчетна черна кутия с големи разходи, тези от левицата го виждаха като антидемократичен корпоративен заговор. Забелязвате ли разликата?
Двете страни разгърнаха подобен наратив, макар и тръгвайки от различни изходни точки, че ЕС е с изтекъл срок на годност. „Европейският съюз вече е в напреднал стадий на разпадане. Има две възможности за неговото бъдеще: или той още не е преминала точката, от която няма връщане, и все още може да бъде демократизиран, стабилизиран, рационализиран и хуманизиран; или разпадането му е сигурно“, твърди Варуфакис.
Днес тези сили на твърдата левица и твърдата десница са до голяма степен на гребена на вълната отчасти защото революционната им реторика е секси и отчасти защото традиционните партии са загубили връзка с реалността. И в настоящия момент малцина са готовите да защитят реда след 1989 г.
Един, който го прави, е невъзмутимият бивш премиер на Обединеното кралство Тони Блеър. Настоявайки в скорошно интервю за BBC, че „светът няма да се забави“, той заявява, че решението е в подготовката на хората за бърза промяна, вместо да се преструват, че тя наистина може да бъде забавена.
Той също така признава, че мнозина се чувстват ядосани и дезориентирани: „Когато хората чувстват, че светът се променя по начин, върху който те нямат много контрол, тогава те се вкопчват в своята идентичност.“ Но макар че аргументите на Блеър са последователни и логични, те обръщат малко внимание на действителната електорална политика - може би тъй като отдавна не е на власт.
На следващо място, понякога посочван като наследник на Блеър - поне в началото на неговото президентство - е френският президент Еманюел Макрон, който се опита да смекчи строгото си послание относно студените ветрове на икономическата промяна. И въпреки това той все още е идентифициран като човек от Давос (където всяка зима си дава среща световният политически и финансов елит – бел. прев.)
Междувременно, както германският канцлер Олаф Шолц, така и британският министър-председател Киър Стармър биха се въздържали от подобна реторика, виждайки основната надежда за традиционната политика в създаването на трайни подобрения в живота на хората. Но Шолц сега е към края на мандата си, като поражението му на предстоящите общи избори в Германия е почти сигурно, оставяйки вакуум, който AfD и BSW да запълнят. А Стармър едва е започнал мандата си, с цели пет години, в които да тества твърдението, че прагматичното управление може да спре популисткия влак.
В цяла Европа и извън нея радикалната левица и радикалната десница станаха неразличими. И докато политическият център продължава да се затруднява да изтъкне своите аргументи по вълнуващ начин, ще има много такива като Вагенкнехт, завършва Кампфнър.
13:11 | 12.09.24 г.
