Каква ще е новата визия на Републиканската партия?

Въпреки знойната жега неотдавнашната юбилейна среща на НАТО във Вашингтон (по случай 75-ата му годишнина) премина при умерени успехи. Украйна не се доближи до присъединяване, но ѝ беше казано, че нейният път е „необратим“; тя получи 40 милиарда евро и крайно необходими изтребители (F-16) и зенитни системи. Две трети от държавите от НАТО сега харчат 2 процента или повече от брутния си вътрешен продукт за отбрана. НАТО нарече Китай „решаващ донор“ за войната на Русия. Преди всичко президентът Джо Байдън, на 81, ръководеше този висш трансатлантически форум със силен, непоклатим глас (въпреки някои лапсуси – бел. прев.), пише за Financial Times Констанце Щелценмюлер, директор на Центъра за САЩ и Европа към Brookings Institution.

На съпътстваща конференция представители на администрацията, европейски лидери и републикански сенатори извън тръмпистката фракция MAGA (Да направим Америка отново велика – бел. прев.) изрекоха послания за решителност. Запитан за подкрепата за Украйна след изборите в САЩ, Джим Риш от Айдахо, старши републиканец в комисията по външни отношения на Сената, отбеляза успокоително: „Америка като цяло постъпва правилно“.

Но така ли е наистина? Извън климатизираната сцена на срещата на НАТО столицата на САЩ е погълната от непреодолимо усещане за конституционна криза. Все по-голям хор от демократи изразява страх и гняв от настояването на Байдън, че катастрофалното му представяне в предизборния дебат през юни е без значение за годността му да служи втори мандат. Объркването на имената на Путин и Зеленски на пресконференцията му след срещата на НАТО само засили опасенията.

Междувременно MAGA лагерът в Републиканската партия изглежда радостно сигурен в победата през ноември – и осъзнава необходимостта да изглежда подготвен. Станахме свидетели на няколко усилия за консервативно контрапрограмиране. Целта: да се завладее мътният терен на външната политика на MAGA, да се дисциплинира страдащото от текучество движение и да се проектира съгласуваност (към колебаещите се избиратели), да се нормализират външнополитическите предложения, да се изолират те от по-разрушителните вътрешнополитически идеи на движението – и, най-дръзко, да се овладее Доналд Тръмп, сприхавият кандидат на партията.

Наскоро републиканският председател на Камарата на представителите в Конгреса Майк Джонсън изложи възгледите си пред консервативния институт "Хъдсън". Сладкодумно, той изпълни поредица от пируети, които го поставиха и от двете страни на разделенията в неговата партия: интернационалист в стила на Рейгън и поддръжник на политиката „Америка на първо място“; твърд поддръжник на НАТО, който вижда Китай като основно дългосрочно предизвикателство; твърд реалист и цитиращ библията баптист.

Неговата партия публикува платформа, наподобяваща пост в социалните медии от 5400 думи на самия Тръмп: характерно написана с главни букви, неясна по съдържание и обещаваща „ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ НА ТРЕТА СВЕТОВНА ВОЙНА, ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ НА МИРА В ЕВРОПА И В БЛИЗКИЯ ИЗТОК“. Като на практика почти всяко друго скорошно външнополитическо изявление на републиканците, то се позоваваше на мантрата на Роналд Рейгън за „мир чрез сила“.

И все пак тази MAGA визия няма много общо с вярата на 40-ия президент в Америка като световен маяк или вярата му в съюзите, пазарите и гражданското общество. Това беше демонстрирано, когато сенаторът републиканец Джош Холи от Мисури говори на откриващата вечеря на конференцията на „Националните консерватори“, които мечтаят да се утвърдят като доминиращото дясно движение на Запада.

Холи нарича себе си „християнски националист“ и сравнява днешна Америка с годината 410, когато имперският Рим пада под властта на вестготите. Според него на християните се паднало да поведат Запада през Тъмните векове. (Под западащата империя рабирайте „републиканците от върхушката“, а под нахлуващите варвари - „събудената левица“.) Но сенаторът познаваше аудиторията си. Той също така предупреди консерваторите, жадуващи за „утвърдена църква, етнонационализъм, протестантски Франко“.

Някои говорители на конференцията, като Елбридж Колби, поддръжник на приоритизирането на Китай, който се застъпи за това Вашингтон да се „отклони“ от европейския алианс, подчертаха, че не искат САЩ да напуснат НАТО. (Междувременно Тръмп постна, че европейците дължат „поне 100 милиарда“ за да „ИЗРАВНЯТ“ подкрепата на САЩ за Украйна.)

Но в едно събрание, което беше видимо „бяло и мъжко“, колективният фокус не беше върху външната политика или пък върху умереността. В крещяща смесица от отрова и игра на жертвен статут, лидерите на движението ругаеха от името на онези, които са „демонизирани“ от „режима“ – „1. Бели 2. Мъже 3. Християни“, според един говорител.

Сенаторът от Охайо Джей Ди Ванс, водещ кандидат за вицепрезидент на Тръмп, закри конференцията, като критикува подкрепата на САЩ за Украйна и осъди имиграцията като най-голямата опасност за националната сигурност. Движението „Национални консерватори“ печели, каза той, и Тръмп ще бъде негов президент.

Изкушаващо е да отхвърлим националния консерватизъм като нелиберален, ексцентричен или злонамерен. Но както забеляза Сузане Шнайдер, неговите критики удрят право в целта. Той смесва национализъм, реакционни социални политики и силово правителство – обратното на „трите стълба“ на Рейгън от интервенционизъм, социален консерватизъм и икономика на свободния пазар. Подобни движения предизвикват традиционната политика в много от европейските държави от НАТО. Колко привлекателна е версията на „Националните консерватори“ ще се види на предстоящата републиканска конвенция, завършва Щелценмюлер.