Превръща ли се крайната десница в просто десница?

Крайната десница във Франция би искала – отсега нататък – да бъде известна просто като „десницата“, пише главният външнополитически коментатор на Financial Times Гидиън Рахман.

Логиката е очевидна. Националния сбор е доста напред в социологическите проучвания преди бързо наближаващите предсрочни парламентарни избори във Франция (Президентът Еманюел Макрон ги свика след разгрома си на европейските – бел. прев.) Междувременно традиционната десница е в състояние на разпад. Ако Националният сбор стане най-голямата група във френския парламент през юли, партията ще предефинира френския консерватизъм.

Въпросът дали крайната десница ще се ребрандира като десница резонира далеч извън Франция. Има подобен въпрос в САЩ, където Доналд Тръмп трансформира Републиканската партия по свой образ. Традиционната пропазарна интернационалистка партия на Джордж Буш-старши почти не съществува днес. Нативизмът на Тръмп „Америка на първо място“ сега властва в консервативното движение.

Паралелни дебати се водят в Италия и Великобритания. Има ли все още причина да определяме Джорджия Мелони, премиерът на Италия, като „крайнодесен“ политик? Тъй като Реформаторската партия на Найджъл Фараж изпреварва управляващите консерватори във Великобритания според едно проучване, дори се говори за поглъщане на торите след изборите от Фараж и неговите идеи.

И така, какво остава от разграничението между дясно и крайно дясно? Решаващата разделителна линия е отношението към демокрацията. Ако политически лидер откаже да приеме резултатите от избори и иска да разбие „дълбоката държава“ (в действителност самата държава), тогава той или тя очевидно е крайната десница.

Но ако една партия прокарва политики, които либералите смятат за неприемливи, реакционни или дори расистки, но прави това в рамките на демократичната политика и върховенството на закона, терминът „крайно десен“ може вече да не е подходящ. Идеологиите и политическите движения еволюират. Някои от тези надигащи се сили може просто да са новото лице на дясната политика - точно както сър Робърт Пийл трансформира британския консерватизъм през 19 век или Бари Голдуотър и Роналд Рейгън преформатираха американската десница през 20 век.

Политолозите говорят за „прозореца на Оувъртън“ - набор от политики, които се считат за достойни от масовото мнение във всеки даден момент. Това, което направиха политици като Тръмп, Марин льо Пен и Фараж, е да изместят този прозорец, така че политиките, които някога се считаха за крайнодесни, станаха традиционни.

Такъв най-очевидно е случаят с имиграцията, където вариантите на политиката на Тръмп за „изграждане на стена“ сега диктуват дебата на запад. Можете ли наистина да наричате тези политики „крайнодесни“, когато мнозинствата са съгласни с тях? Друг термин, като „национал-популизъм“, изглежда по-точен.

Тръмп и подобните му изместиха прозореца на Оувъртън и по отношение на войната в Украйна. Тук границата между нова форма на консерватизъм и крайнодесния авторитаризъм е по-размита. Възможно е хора като Тръмп и Льо Пен да искат да сключат сделка с Русия, защото са хладнокръвни изолационисти, които не вярват, че подкрепата за Украйна е в национален интерес. Но техният флирт с Владимир Путин също може да отразява възхищението от неговия авторитаризъм.

Тръмп окончателно разкри същността си след загубата на президентските избори през 2020 г. Неговият отказ да приеме резултатите и насърчаването на опит за преврат показаха, че бившият президент е антидемократичен до мозъка на костите си. Бивши традиционни републиканци – като сенаторите Марко Рубио и Мич Макконъл – предадоха фундаментални принципи и се принизиха, като подкрепиха Тръмп.

Льо Пен и Мелони обаче се движат в обратна посока. До този момент Мелони изглежда като сравнително конвенционален консерватор на власт - въпреки че мнозина от италианската левица остават дълбоко подозрителни, че тя има скрит дневен ред.

Цялата стратегия на Льо Пен през последното десетилетие беше да „де-демонизира“ крайната десница и да я премести в центъра. За тази цел тя дори изключи собствения си баща от партията и наскоро скъса с крайнодясната „Алтернатива за Германия“ (AfD).

Значи ли това, че можем да сме спокойни, ако Националният сбор вземе голям дял на изборите във Франция през юли? Абсолютно не. Някои от политиките на Льо Пен по отношение на Европа – като възстановяване на върховенството на френското законодателство или задържане на френските плащания към бюджета на ЕС – биха могли да причинят икономически сътресения и да застрашат бъдещето на ЕС.

Но политики като тези все още могат да бъдат законно преследвани в демократична рамка. Истинската опасност би дошла, ако атмосферата на криза създаде извинение за Националния сбор да поиска извънредни правомощия - и така да премине границата в посока авторитаризъм. Има хора в орбитата на крайната десница във Франция, които неотдавна флиртуваха със зловещи, антидемократични идеи.

Да се ​​твърди, че разделителната линия между дясното и крайнодясното е уважението към демокрацията, може да изглежда, че приоритизира формата пред съдържанието. Мнозина са на мнение, че истинските възражения срещу политици като Тръмп или Льо Пен са политиките, които те защитават по редица въпроси - от имиграцията до правата на жените.

Но стига демократичните структури да устояват, избирателите имат възможност в крайна сметка да отхвърлят тези политики. САЩ отстраниха Тръмп на изборите през 2020 г. Ултраконсервативната полска партия "Право и справедливост" загуби властта миналата година.

Уважението към демокрацията и върховенството на закона остава Рубиконът, който разделя консервативната политика от крайнодесния авторитаризъм, завършва Рахман.