Преминаваме към протекционистки свят, воден от САЩ, както в началото на 30-те години на миналия век. Доналд Тръмп, разбира се, е отдаден протекционист – истински наследник на сенатор Смут и конгресмена Холи, които създадоха прословутото мито на Смут-Холи през 1930 г. Но американският президент Джо Байдън също не си поплюва, когато става въпрос за протекционизъм, последно с митата си върху китайски износ за 18 млрд. долара.
Митата на САЩ върху електрическите превозни средства, по-специално, ще бъдат увеличени четири пъти до 100 процента. „Къде бяха три години и половина? Трябваше да го направят отдавна“, отговори Тръмп. Той предлага мита от 10% върху целия внос, с изключение на този от Китай, върху който се надява да наложи мита от 60%. Тези нови мита, надява се той, също така ще компенсират частично загубените приходи от разширяването на неговия изключително скъп Закон за данъчните облекчения и заетостта от 2017 г.
Тези политики са политически привлекателни. Въздействието на митата върху засегнатите е относително невидимо, жертвите обикновено са безсилни, а митата могат да бъдат оправдани като начин за поправяне на нередности, извършени от неприятни чужденци. И все пак те си остават лоши политики, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.
За да се осъзнае това, трябва да се направи разграничение, описано в икономиката в началото на 60-те години и оправдано емпирично в някои класически анализи на ролята на търговските политики за огромния успех на експортно ориентираното развитие в Тайван, Южна Корея и по-късно Китай.
Логиката е проста. Да, съществуват отлични причини, поради които може да искаме да се намесим в икономиката. Може да искаме да свием неравенството, да намалим несигурността, да насърчим зараждащите се индустрии, да ограничим макроикономическата нестабилност и да минимизираме стратегическите уязвимости. Но търговската политика, особено протекционизмът, рядко биха били най-добрият начин за постигане на целта. Аргументът за либералната търговия не е този за свободния пазар. Това е аргумент за използване на инструменти, различни от търговските бариери, където е възможно.
За да разберем защо митата рядко са най-добрият инструмент, трябва да разберем какво правят те. Митата са данъци върху потребителите, приходите от които отиват отчасти в правителството, но голяма част - в местните производители. И така, те са примери за „облагане и харчене“, но данъчното облагане е скрито в повишената цена на дадената стока, а разходите са скрити в повишената печалба на производителите.
Такива политики не са добре насочени към нищо друго освен към тези цели. Като всеки друг данък, митата като цяло ощетяват хората, които купуват дадената стока, независимо дали са потребители, или производители. Но те имат и по-широко въздействие върху икономиката. Преди всичко те налагат „предпочитание към вътрешния пазар“. Най-общо казано, данъкът върху вноса е и данък върху износа.
Вземете например предложеното от Тръмп 10-процентно мито върху целия американски внос. Това може да се разглежда първоначално като валутна девалвация, но само за заместителите на вноса. Вносът на такива стоки ще спадне - това в крайна сметка е целта. Но няма причина това да повлияе пряко на баланса по текущата сметка, освен ако не промени и съвкупните приходи и разходи в икономиката. Така че, с по-малко търсене на внос, необходимостта от закупуване на чуждестранна валута ще намалее. Това ще засили долара, правейки износа по-малко конкурентен. Тогава той ще се свие. Износителите са най-конкурентните производители в страната. Защитата на производителите на неконкурентоспособни вносни заместители за тяхна сметка не изглежда разумна.
Това не е просто на теория. Тези от нас, които са работили в страни със силно протекционистки търговски политики, са видели този резултат. През 70-те години работих върху Индия в Световната банка, споделя авторът. Протекционистката търговска политика не направи страната самодостатъчна. Тя смаза износа, правейки го много по-уязвим.
Това далеч не е всичко. Има и неблагоприятни ефекти при разпределението. Отличен скорошен анализ, „Защо предложените мита от Тръмп биха навредили на работещите американци“, от Кимбърли Клозинг и Мери Лавли за Peterson Institute for International Economics, прави преглед на доказателствата, че програмата на Тръмп за още един мандат „се равнява на регресивни данъчни облекчения, финансирани само частично чрез регресивни увеличения на данъците. Долна оценка на разходите за потребителите показва, че митата ще намалят доходите след данъци с около 3,5% за тези в долната половина на разпределението по доходи“.
По подобен начин проучване, публикувано от Националното бюро за икономически изследвания (National Bureau of Economic Research, NBER) на САЩ през януари 2024 г., заключава, че търговската война през 2018-19 г., започната от Тръмп, „до момента не е предоставила икономическа помощ на централната част на САЩ: митата върху вноса на чуждестранни стоки нито повишиха, нито намалиха заетостта в САЩ в новозащитените сектори; ответните мита на търговските партньори имаха ясно отрицателно въздействие върху заетостта, предимно в селското стопанство; и тези вреди бяха само частично смекчени от компенсаторните земеделски субсидии на САЩ”. Като цяло, калпава политика, но с добър политически ефект.
Ще се справи ли по-добре по-целенасочената подкрепа на Байдън за производството на електрически превозни средства? Това е малко вероятно по една проста причина. Политиката ще защити производителите на американския пазар, но той е твърде малък, за да направи местните производители конкурентоспособни в световен мащаб. Според Международната агенция по енергетика (МАЕ) през 2023 г. пазарът на САЩ за електрически и плъгин хибридни превозни средства е бил 17% от този на Китай. Американските потребители вече не доминират световното потребление. Това е голяма пречка пред индустриална политика, ориентирана към вътрешния пазар.
Ще е необходимо нещо много по-фино. Това нещо са субсидиите. Байдън беше напълно прав да ги използва. Възражението е, че данъците, необходими за финансиране на субсидиите, са анатема. Но митата са по-високи данъци. По-лошо, те са неефективни, регресивни и почти сигурно ще предизвикат ответна търговска реакция. Да, има напълно основателни аргументи за намеса на пазарите. Но връщането към търговските политики от 30-те години е лудост, завършва Уулф.