Имиграцията е един от доминиращите въпроси на нашето време. Той изигра важна роля в европейските избори и влияе на изборната кампания във Великобритания. По света доведе до гняв, обещания за лесни решения и възход на популизма. Вместо това се изисква трезва дискусия за демографията, заетостта, мултикултурализма и интеграцията, пише за Financial Times Джон Кампфнър. Една от малкото страни, които подходиха към проблема с политическа зрялост, е Канада. Всъщност способността да посреща и абсорбира хора от другаде е визитната картичка на страната от повече от половин век.
Бащата на сегашния премиер Джъстин Трюдо, Пиер, беше този, който промени имиджа на страната. През 1971 г., първоначално като отговор на това, което се възприемаше като нарастващ франкофонски национализъм в провинция Квебек, Канада стана първата страна, която възприе официално политиката на мултикултурализъм.
Тя вървеше заедно с решение за увеличаване на населението чрез имиграция. Дълго преди това Канада допускаше хора от „бялата Британска общност“ и от Северна Европа, но „другите“ пристигащи бяха третирани лошо.
През 70-те години всичко това се промени драматично. Канада приветства азиатците от Уганда, иранците, бягащи от ислямската революцията от 1979 г., виетнамци и други. През 1989 г. пристигнаха голям брой китайци от Хонконг. През 2015-2016 г. страната отвори обятията си за 40 хил. бежанци, бягащи от гражданската война в Сирия.
Канада отдавна е пример за най-добрите практики. Това е първата страна, която насърчи частната подкрепа за бежанци, като граждански групи наставляват новопристигащите, докато те търсят работа, училища, езиково обучение, настаняване, дори ги водят до местния банков клон, за да си открият сметка. В обществеността се водят дискусии за намаляващата раждаемост, видовете заетост, които са необходими и това как местните жители могат да помогнат. „Канадците са щедри, защото всички сме дошли от някъде“, каза ми Оливия Чоу, кмет на Торонто. Десните политици, които разиграват расовата карта, досега не се справят добре на изборите.
Сега обаче се очертава друга страна на въпроса. Районът на Торонто и други големи градове страдат от недостиг на жилища, лош достъп до здравеопазване и проблеми с обществения транспорт. Бездомността е широко разпространена. Федералното правителство отпусна допълнителни средства за приюти; църквите предлагат пространство.
Всяка година канадското правителство определя „ниво“ за имиграция след провеждане на поредица от обществени консултации. Нивото, договорено за 2025 г. и 2026 г., е 500 000, най-високото досега. Но докато постоянното пребиваване изисква покриване на поредица от критерии, властите са много по-щедри при раздаването на временни разрешителни за работа и студентски визи.
В отговор на промяна в общественото мнение, правителството обяви през март таван и за двете групи. През септември 2023 г. годишно проучване, проведено от Environics Institute, което следи социалните проблеми, установи, че 44 процента от хората са съгласни, че „имиграцията в Канада е твърде много“. Това е ръст със 17 пункта спрямо 2022 г. - най-голямата годишна промяна в историята на анкетата, датираща от 1977 г. Министър-председателят Трюдо говори за поставяне на имиграцията „под контрол“.
„Имиграцията и интеграцията са все по-важна част от нашата национална идентичност“, посочва Кийт Нойман, старши сътрудник в Environics Institute. „Канадците продължават да ценят предимствата на имиграцията и посрещането на хора от цял свят, но губят доверие в това как се управлява системата“, коментира той.
Канада трябва бързо да се справи със своите жилищни проблеми и други недостатъци на обществените услуги. Това ще бъде трудно, но не колкото другаде, като се има предвид, че има втората най-бързо развиваща се икономика в Г-7. Страната трябва да гарантира, че нейната имиграционна система запазва ефективността си. Най-вече трябва да държи обществеността на своя страна. Защото, ако нейният пример се провали, какви са шансовете другаде?
11:18 | 18.06.24 г.
