Светът се промени и търговията трябва да го последва

Има различни видове американци. И има различни видове тарифни стратегии. Това е ключовото послание от новите мита на президента Джо Байдън върху различни китайски стоки. Някои ги виждат като доказателство, че Белия дом иска да се деглобализира толкова бързо, колкото го правеше и администрацията на Доналд Тръмп, но това не може да бъде по-далеч от истината, пише бизнес колумнистката на Financial Times Рана Форухар.

Тръмп използваше митата като груб инструмент в едностранна стратегия за намаляване на търговския дефицит на САЩ с Китай, докато за Байдън те са част от много по-широк план. Той има за цел не само да адресира китайския меркантилизъм, глобалните му икономически и политически последици и неуспеха на съществуващата търговска система да се справи с него, но и да разшири капацитета в ключови области като полупроводници и чисти технологии.

Това е търговска стратегия, която също така има за цел да изгради истински демократичен алианс между природозащитници и синдикати, в сини и червени (демократически и републикански – бел. прев.) щати и в крайна сметка с външни съюзници, около прехода към чиста енергия. Всичко това е нещо, което Европа и другите либерални демокрации трябва не само да подкрепят, но и да му подражават.

Разбирането на това изисква излизане от обичайните технократски силози, които диктуват дебата в Брюксел. То изисква и изоставяне на остарялата пазарна математика, която, за съжаление, все още характеризира повечето икономически анализи.

Например, какъв е смисълът да се опитваме да пресметнем потенциалните икономически разходи от митата въз основа на модели, които предполагат равни глобални условия, когато никоя страна, със сигурност не и богатите, които имат добри екологични и трудови стандарти, не може да се конкурира по отношение на цените с Китай в която и да е област на производството?

Защо да се твърди, че светът трябва просто да приеме масовия китайски дъмпинг при чистите технологии като решение за глобалното затопляне, когато реалните въглеродни разходи за производство на такива стоки с енергия от въглища, както и емисиите, свързани с транспортирането им, дори не са включени в изчисленията? Транспортните емисии при дълготрайните стоки са вторият по големина източник на глобални емисии след самия Китай.

Стигаме и до слона в стаята: фактът, че автократичният Китай застана зад някои от най-репресивните режими в света - от Русия до Иран. Тези режими са врагове на всички либерално мислещи хора. Предвид това, наистина ли искаме да разчитаме на Пекин за стоки от първа необходимост? И дори комунистическата партия на Китай да не следваше този път, пандемията, войната в Украйна, заплахата от конфликт около Тайван, блокирането на корабоплаването в Червено море и многото природни бедствия, провокирали хаос във веригата за доставки през последните няколко години, ни показаха, че не е добра идея светът да държи всичките си производствени яйца в една кошница?

Всъщност разчитането на един източник на доставка на чиста енергия „рискува възпроизвеждане на проблемите от ерата на изкопаемите горива“, в която светът бе зависим от шепа автократични държави, коментира Тод Такър, ръководител за индустриалната политика и търговията в Института Рузвелт, аналитичен център, тясно свързан с Белия дом. „Това не е добре за стабилността на енергийните цени, икономиката или климата.“ Това е решаващ момент - китайският пазарен дял при батериите, около 60%, е приблизително равен на текущия производствен дял при петрола на 13-те държави от картела ОПЕК.

Това са само малка част от абсурдите в стил „пазарът знае най-добре“, които Белия дом съвсем правилно се опитва да поправи. Прави го отчасти чрез използване на мита, които създават пространство за справедливо заплатено, екологично вътрешно производство на жизненоважни стоки, което просто не се случваше иначе.

Но за разлика от Тръмп, Байдън не спира с митата. Нито пък неговата администрация има интерес да действа сама. Президентът има две любими групи - американските работници и съюзниците на САЩ. Неговата търговска стратегия има за цел в крайна сметка да облагодетелства и двете.

Докато Тръмп иска да изостави производството на електрически превозни средства, Байдън се опитва да запази американските работници и индустрии – много от тях в червени щати – по време на прехода, като гарантира, че Америка може да продължи да изпълнява своята роля в борбата с глобалното затопляне. Вече видяхме както в САЩ, така и в Европа, какво се случва, когато не се подкрепя трудът по време на голям икономически преход – десните популисти идват на власт.

Неотдавнашните речи и интервюта на френския президент Еманюел Макрон, както и изявленията на други европейци, включително бившите италиански премиери Енрико Лета и Марио Драги, ме правят оптимист, пише авторката, че Европа може най-накрая да е готова да води истински разговор относно споделени стандарти за труд и околна среда, както и общ подход към глобалните търговски дисбаланси.

Както каза Макрон, Европа исторически си е затваряла очите за подобни проблеми, защото е „виждала Китай като добър експортен пазар… особено за германската автомобилна индустрия”. Сега китайският свръхкапацитет и провалите на Световната търговска организация (СТО) промениха уравнението по начини, които изискват радикално нов подход към търговията. И за разлика от тези, които биха искали да подведат под общ знаменател политическите икономии и подходи на САЩ и Китай, Макрон посочва, че „ние [Европа] не сме на еднакво разстояние между двете сили. Ние сме съюзници на американците”.

Надявам се, че ако Байдън бъде преизбран, ще видим как Европа най-накрая възприема идеята, която тази администрация предложи – светът се промени и търговията трябва да го последва. Това не е протекционизъм, а просто новата реалност, завършва Форухар.