Светът вече е друг, а с него дойде и моментът европейските лидери да се събудят

Когато китайският президент Си Дзинпин дойде на посещение в Париж преди пет години, френският държавен глава Еманюел Макрон покани тогавашния германски канцлер Ангела Меркел и Жан-Клод Юнкер, тогавашен председател на Европейската комисия, да се присъединят към него за разговорите. Те се срещнаха със силния човек на Китай като европейски отбор. Наскоро Макрон отново прие Си, но този път германският гражданин на масата беше наследничката на Юнкер - Урсула фон дер Лайен. Канцлерът Олаф Шолц предпочете да остане встрани.

За това може да се съжалява, пише за Financial Times Силви Кауфман, редакционна директорка на Le Monde. Отсъствието на Шолц от Елисейския дворец отслаби посланието относно „свръхкапацитета“ на Китай (който наводнява европейските пазари), предадено на Си с нова решителност от Фон дер Лайен и френския президент. Отсъствието също така показа колко трудно е за някои западни лидери да разберат дълбоките промени, предизвикани от Covid и пълномащабната инвазия срещу Украйна. До 2022 г. Франция и Германия водеха сходна самодоволна политика спрямо Русия. Уроците, които техните лидери сега извличат от тези грешки обаче, са различни.

Непосредствената реакция на Берлин на инвазията на Москва срещу Украйна през февруари 2022 г., отразено в смелата реч на канцлера за „Zeitenwende“ (сигнализираща за „нова епоха“), с право беше похвалена. Германия беше инвестирала толкова много в отношенията си с Русия, че можеше да се прогнозира само рязко скъсване, макар и болезнено. За една година Германия се отърва от нездравословната си зависимост от руския газ. Възникна въпрос: ще следва ли най-голямата икономика на ЕС същата логика в отношенията си с Китай?

Поведението на Шолц досега предполага друго. Макар ЕС да втвърди позицията си по отношение на Китай, канцлерът възприе самостоятелен подход, отхвърляйки предложението на Макрон за съвместно посещение в Пекин през 2022 г. През април той не информира колегите си от Европейския съвет за второто си пътуване до Китай, когато се срещнаха в Брюксел ден след завръщането му. Срещата му със Си продължи повече от три часа, но имаше ограничени публични изявления, белязани от помирителен тон.

Знаковото отсъствие на министрите на външните работи и на икономиката от делегацията на канцлера, която включваше 12 представители на големи германски компании, само по себе си беше послание: двамата министри, и двамата членове на Зелените, са с много по-ястребова позиция към Китай – и относно войната в Украйна. Това ни насочва към политическия характер на дебата в Германия за политиката към Китай. Както беше в случая с Русия, социалдемократите на Шолц, или поне водеща част от партията, изглеждат заседнали във визията от 20-и век за ангажираност чрез икономически отношения, наследство от Ostpolitik (Източната политика) на Вили Бранд. „Структурната икономическа зависимост на Германия от Китай е в основата на тези отношения“, отбелязва Абигаел Васелие, експерт в Merics (базиран в Берлин аналитичен център за Китай). „Шолц проведе това посещение така сякаш пандемията и войната в Украйна не са се случили, сякаш стратегическата зависимост не е проблем“.

Тази визия пропуска друга структурна промяна, настъпваща в глобалната икономика. В доклад, публикуван броени дни преди пътуването на Шолц до Китай, германската застрахователна компания Allianz предупреди, че Германия и Китай икономически минават „от допълване към заместване“, като някои китайски компании се придвижват нагоре по веригата на стойността и изпреварват германския бизнес.

Това са промените, които Макрон имаше предвид, когато по свойствения си драматичен начин обяви в реч през април, че ЕС е в „смъртна“ опасност. Подобно на Шолц и Меркел, френският лидер дълго време вярваше, че ангажирането с Владимир Путин е правилната рецепта, докато събитията не го принудиха да се изправи лице в лице с реалността. Днес той казва, че е необходима по-радикална промяна на всички фронтове.

Втвърдяването спрямо Китай е по-лесно за Франция, чиито компании имат по-слабо присъствие там от германските. Но отношението на Макрон както към Китай, така и към Русия, до голяма степен в съответствие с настоящите възгледи на Европейската комисия, произтича от същата философия: светът се е променил, предимно към по-лошо, и Европа трябва да бъде много по-силна, за да се противопостави на тези негативни тенденции.

В тези тенденции участват две големи сили, Китай и Съединените щати, които вече „не зачитат правилата“ на международната търговия. Макрон проповядва „стратегическа неяснота“ относно Русия, допуска възможността за изпращане на войски в Украйна и насърчава по-силна европейска отбрана, която може да бъде финансирана само от еврооблигации. Европа трябва да се защитава и да мисли стратегически.

По-голямата част от това е анатема за Шолц и някои други европейски лидери. Идеите на Макрон могат да бъдат оспорени – въпреки че е ядрена сила, Франция няма икономическото влияние на Германия. Но придържането към една остаряла парадигма няма да впечатли Путин, Си Дзинпин или Тръмп, които вече са освободени от ограниченията на стария международен ред, завършва Кауфман.