От всички въпроси, които човек може да зададе относно първото посещение на китайския президент Си Дзинпин в Европа след пандемията, основният е: по-добри ли са отношенията между Китай и ЕС след него? Отговорът е не, при всяка разумна дефиниция за това какво би представлявало подобрението. Но също така има смисъл да се запитаме какво подобрение то можеше да донесе, за да разберем каква възможност е пропусната, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу.
Разбирането на основната цел на Си е лесно. Посещенията му в Сърбия и Унгария и след това във Франция илюстрират желанието да се посее раздор между европейците, за да се предотврати всеки консенсус в полза на по-твърда позиция спрямо Китай. Ясни са и причините на Белград и Будапеща да приемат Си. Китайското внимание към тези столици е още една дипломатическа опора, на която да стъпи Пекин на фона на натиска на ЕС срещу топлите му връзки с Москва. Унгария, по-специално, се възползва от китайските инвестиции в производството на батерии и други зелени технологии на европейския пазар.
Но какво искаше да постигне френският президент Еманюел Макрон? Срещите на Си във Франция включваха призиви за защита на автомобилните производители срещу китайския „свръхкапацитет“ в електрическите превозни средства - очевидно антисубсидийното разследване на ЕС, започнато по искане на Франция, не се смята за достатъчно. Париж успява засега да предотврати митата върху коняка, с които Пекин заплаши да отговори. Но нямаше забележима промяна по разделящия въпрос за близките отношения на Китай с Русия въпреки войната ѝ срещу Украйна.
Това не е голям проблем. Още повече, че Франция поиска твърде настойчиво „баланс“ в търговските отношения, който беше нещо като утеха за неотдавнашното пътуване на германския канцлер Олаф Шолц до Пекин, където той искаше да договори подобни търговски ползи за корпоративна Германия.
Франция обаче се стреми към нещо повече от Германия. Само преди седмици Макрон призова за Европа на силата, която да оформя света около себе си - вероятно отвъд митата за коняка. Големите стратегически ходове са тези, които поставят света на различен път. Пропуснатата възможност при посещението на Си се състоеше в липсата на голяма сделка за постигане на това.
Какво по същество искат Стария континент и Китай един от друг? Европа с право смята инвазията на Русия срещу Украйна за екзистенциална заплаха за своята сигурност и либерално-демократичния си начин на живот. Китай зае другата страна. Европейците също така се опасяват, че Китай саботира разчитането на Европа на собствени зелени технологии, като я залива с евтини продукти.
Пекин иска многополюсен световен ред, което изисква да се попречи на Европа да се съгласува твърде тясно с дневния ред на САЩ за технологично ограничаване на Китай и „френдшоринг“ (разполагане в приятелски страни – бел. прев.) на веригите за доставки. Това е съчетано с програма за вътрешен растеж, основана на износа на големи количества зелени технологии - което изисква пазарите на богатите страни да бъдат отворени.
И накрая, и двете страни искат да предотвратят превръщането на отношенията между ЕС и Китай в определяни от САЩ.
В тази комбинация има наченки на голяма сделка. Тя би изисквала и двете страни да преминат отвъд утвърдените си позиции, за да извлекат по-големи предимства другаде. Ключът е в изкристализирането природата на избора: за Китай - между Русия и Европа; за ЕС - между подкрепата на Китай за войната на Русия и ролята му в снабдяването на Европа. Ако Макрон е сериозен, той би се опитал да накара Китай да се дистанцира от Русия в замяна на сигурно търговско присъствие в Европа.
Си едва ли би се отрекъл публично от Владимир Путин. Но може ли Пекин реално да преустанови материалната подкрепа и заобикалянето на западните санкции и мълчаливо да спре да се противопоставя на конфискацията на руски държавни активи? Европа няма сама да подпише смъртната присъда на зеления си промишлен сектор, нито ще пренебрегне хибридните заплахи за сигурността си. Но може ли тя да преформулира зеления си преход, за да осигури достатъчно място както за произведени в ЕС, така и за китайски продукти, отстъпвайки пред търговските планове на Пекин?
Франция е в идеална позиция да преследва такъв геополитически завой. В момента Париж е най-силният защитник на блокирането на китайския внос. Но той е и в най-добрата позиция да предложи отстъпки относно допълнително допускане на Китай. Като европейската сила, която заплашва да се откаже от държавните облигации на ЕС, ако Съюзът конфискува руски държавни активи, тя ще спечели най-много, ако Пекин намали солидарността си с Москва.
Европа не може да допусне заличаването на своята зелена индустрия. Но тя се нуждае от всички зелени технологии, които може да получи. Например добавянето дори на най-плашещите количества китайски внос на електромобили към собствения капацитет на ЕС е далеч по-малко от това, което е необходимо за около 10-те милиона годишни регистрации на нови автомобили в Европа, нужни, за да бъде тя без вредни емисии към 2030 г.
Франция показа как инициативите за обществени поръчки могат да осигурят поток от поръчки за местните производители. Париж обвърза субсидиите, включително лизингова схема, позволяваща на пътуващите с ниски доходи да наемат електрически автомобил за 100 евро на месец, с емисиите въглерод при производството и транспорта на превозното средство. Ефектът беше изключване на повечето неевропейски електромобили.
Мнозина ще отхвърлят голямата сделка между Китай и ЕС като нереалистична. Но не е било реалистично да се очаква Ричард Никсън да нормализира връзките с Китай на Мао Дзедун, докато в крайна сметка не го прави; нито пък Михаил Горбачов да разруши комунизма в Европа. Това е смисълът на геополитическата стратегия: да променя реалностите в света, за да не бъде парализирана от тях, завършва Сандбу.