Европа е изправена пред компромис между етническата хомогенност и просперитета

Крайната десница вероятно ще постигне голям пробив на изборите за Европейски парламент през юни, като теорията за „голямото заместване“ – че либералните елити насърчават имиграцията извън Европа, за да подкопаят етническата ѝ и културна хомогенност – става все по-влиятелна.

Много десноцентристки политици избраха да слугуват на тази цивилизационна реторика, вместо да ѝ се противопоставят, като председателката на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен нарече отговорникът за миграцията в нея „комисар за насърчаване на европейския начин на живот“.

Практическият проблем с това залитане към нативисткото (защитаващо местните – бел. прев.) дясно е, че Европа застарява бързо и по-малкото плащащи данъци имигранти означават по-високи налози за останалите работници, за да се финансират пенсиите, здравеопазването и други обществени услуги за възрастните хора, пише за Financial Times Джон Спрингфорд, сътрудник в Центъра за европейски реформи.

По-малко разбираема е ограничената степен, до която свободното движение на хора в Европа и по-високите равнища на заетост за по-възрастните работници и жените ще помогнат за повишаването на доходите и борбата със застаряването на населението.

Тъй като броят на европейците, които се възползват от свободното движение, намаля, работодателите започнаха да търсят работници извън Европа, за да запълнят свободните работни места. Компромисът между етническата хомогенност и просперитета ще се изостря през следващото десетилетие.

Само 200 000 граждани на ЕС нетно (без хората, които са се завърнали в родината си) са се възползвали от правото на свободно движение от 2019 г. насам. Разликата в заплатите между по-новите и по-старите държави членки е намаляла значително и е вероятно да спадне още в бъдеще, ако прогнозите за относително бърз растеж в Централна и Източна Европа се сбъднат. Това намалява стимулите за европейците да мигрират.

Увещаването на европейските жители да работят по-усилено и по-дълго би помогнало, но едва ли ще е достатъчно, за да компенсира процеса на застаряване. Прогнозите са, че броят на гражданите на ЕС на възраст над 65 години ще нарасне с 25 милиона до 2040 г., дори отчитайки тенденциите в нивата на имиграция. Междувременно се очаква броят на европейците на възраст между 15 и 64 години да намалее с 20 милиона.

Много европейски страни обявиха, че възрастта за пенсиониране ще се повиши в бъдеще, но това си има лимити. Макар че продължителността на живота се е увеличила, повечето европейци се очаква да страдат от сериозен медицински проблем към средата на 60-те си години.

Броят на европейците в трудоспособна възраст достигна своя връх през 2009 г. Възстановяването в търсенето на работна ръка след дълговата криза в еврозоната доведе до устойчив ръст на свободните работни места. Това увеличи броя на работещите граждани от държави извън ЕС. Процесът се ускори след пандемията, когато ръстът на пенсиониращите се, лошото здраве, смяната на работа и емиграцията, доведоха до голямо увеличение на работните места, заети от хора извън Европа.

Повечето политици вляво и вдясно признават, че имиграцията е необходима за облекчаване на демографския натиск, като се съсредоточават върху по-строги правила за убежище, надявайки се, че по-стриктният граничен контрол ще позволи по-висока легална имиграция. Дори десният премиер на Италия Джорджия Мелони увеличи броя на разрешителните за работа за чуждестранни работници извън ЕС. Но крайнодесните партии все повече оспорват този консенсус.

Всичко това поставя дилема, която е особено остра за дясноцентристките политици. Те могат да предизвикат нативистите, задавайки трудни въпроси за недостига на работна ръка и качеството на здравеопазването и системите за грижи за възрастни хора без по-високи нива на имиграция от страни извън Европа. Или могат да взаимстват реториката на нативистите, но с риск да бъдат победени от тях, както се случи в Италия, Холандия и Франция.

Тези от нас, които приветстват икономическия и културен тласък, който носят имигрантите, могат да се надяват, че политиците ще зададат правилните въпроси, завършва Спрингфорд.