Очарованието на Тръмп от Хитлер е зловещо ехо от 30-те години на XX век

Демокрацията е болна. По света силните хора изглеждат на мода. Китайският президент Си Дзинпин, руският Владимир Путин, унгарският премиер Виктор Орбан, индийският Нарендра Моди и група латиноамериканци, заедно с възхода на крайната десница в Европа, свидетелстват за нарастващата готовност на хората да приемат безмилостни, лъжливи лидери, за които те лековерно смятат, че могат да вършат работа, докато елиминират враговете си (реални или въображаеми).

Някога в Европа е имало широко разпространено вярване, което се е превърнало в клише, че италианският „дуче“ от 1922-1943 г. Бенито Мусолини е карал влаковете да се движат навреме. Погрешно се е предполагало, че силните хора отпреди Втората световна война предлагат административна ефективност и икономически успех, пише Макс Хейстингс за Bloomberg.

Много коментатори, не на последно място в САЩ, виждат възраждане на фашизма от онази епоха. Имигранти, мюсюлмани и чужденци са на мястото на евреите като изкупителни жертви за нещастието и модерността. Теориите на конспирацията процъфтяват, а обществените услуги затъват.

Между двете войни комунизмът остава идеология, поддържана от малцинство и леви елити. Фашизмът обаче, с неговите униформи и масови митинги, призиви за премахване на „антисоциални елементи“ и патриотична надутост, е много по-популярен. Силата се разглежда като добродетел, а законът – като инструмент за манипулиране.

В съвремието ни Доналд Тръмп обещава да бъде „диктатор“ – ако избирателите купят това, което той продава. Той говори добре за Хитлер. Рут Бен-Гиат, автор на Strongmen: Mussolini to the Present, казва, че Тръмп провежда кампания, предназначена да убеди американците, че „авторитарното управление превъзхожда демокрацията“.

Проучване на Pew Research Center от 2023 г., проведено в 24 държави, показва, че ентусиазмът към свободно избраните лидери намалява и средно 59% са „недоволни от това как функционира тяхната демокрация“. Три четвърти от анкетираните смятат, че „избраните не се интересуват“ какво мислят „обикновените хора“, докато силните го правят.

За онези от нас, които имат остро съзнание за миналото, особено за европейското минало, е ужасяващо да видят толкова много хора, които не си спомнят за ужасите, извършени от диктаторите от 30-те години на миналия век, пише Хейстингс. Също така е ужасяващо да видим как историята се повтаря в готовността на много от „имащите“ по света да подкрепят тираните.

„Веднъж ме попитаха за политиката на един магнат, когото познавах. Отговорих, че той просто иска да направи света безопасно място за богатите хора - нито повече, нито по-малко. Той беше и остава мажоретка на Тръмп, който го помилва за присъда за измама в САЩ“, посочва той.

Същото важи и за „имащите“ от 30-те години. Голяма част от британската аристокрация, включително най-известният лорд Редисдейл и две от дъщерите му - прочутите сестри Митфорд, прегръщат Хитлер. Едната от тях се омъжва за Осуалд Мозли, лидер на Британската фашистка партия. Нейната сестра е толкова увлечена по германския диктатор, с когото е изградила приятелство, че се простреля в главата - не фатално, от отчаяние при избухването на Втората световна война.

Хейстингс пише, че ако Чърчил не е проявил фаворитизъм към собствената си класа, оставяйки ги на свобода, според неговите изчисления най-малко четирима британски херцози са щели да бъдат интернирани по време на войната заради връзките им с нацизма.

Защо са имали такива връзки? Защото, както много от европейските богаташи, голяма част от лондонското Сити също е преследвано от въображаемо болшевишко превземане, което се опасяват, че ще им струва състоянието. Те приемат фашистите като врагове на комунизма.

В Берлин, през април 1939 г., един британският херцог на Бъклу планира да присъства на партито за 50-ия рожден ден на Хитлер, докато британското посолство не го принуждава да се прибере у дома. Дори след избухването на войната същият херцог досажда на министър-председателя Невил Чембърлейн да търси „мир за спасение“, който би позволил на нацистка Германия да остане Велика сила. През юли 1940 г., когато Чърчил поема управлението, той успява да притисне главния камшик на консерваторите да притисне правителството да преговаря с Хитлер. Всичко това е голям срам за Бъкингамския дворец, защото херцогът е най-старшият придворен на Джордж VI.

Според британски историк някои от висшите благородници са вярвали искрено, че световна война ще доведе до революция във Великобритания. Другите им основания са, че ще има по-високи данъци и ще бъде сложен край на аристократичния начин на живот, който някак си е преживял Първата световна война. Оттам и желанието им да запазят Германия – дори нацистка – за противодействие на разпространението на комунизма.

Лорд Ротърмиър, собственик на британския Daily Mail, също е прочут предвоенен нацистки симпатизант. Историкът и биограф на Хитлер Иън Кършоу е получил частна обиколка с екскурзовод на бившия дом в Северна Ирландия на лорд Лондондери, умиротворител, служил като министър в няколко консервативни правителства от 30-те години на миналия век. Там Кършоу забелязва бяла статуетка от майсенски порцелан на щурмовик от СС с нацисткото знаме. Той е бил представен на британския благородник от Йоахим фон Рибентроп, тогавашният посланик на Хитлер в Лондон, когато той е отседнал в имението като почетен гост.

Дневниците на родения в САЩ британски депутат сър Хенри „Чипс“ Чанън свидетелстват за ангажимента за умиротворяване на всяка цена. Когато някой казва на възпоменателната служба на Лондондери през 1949 г., че може би мъртвият апологет на нацистите е бил прав през цялото време, безсрамният Чанън отговаря: „Разбира се, че беше“.

Диктаторите са предложили единственото нещо, от което тези хора са се интересували – сигурност за тях и себеподобните им. Не изглежда много да се е променило. В САЩ е ужасяващо да видиш толкова много образовани хора, ентусиазирани от перспективата за „управление на силния човек“.

Историкът Тимъти Снайдер наскоро написа забележително есе, осъждащо глупостта, както и злото, да се възприеме подобен курс. Съществено за мита за силния човек, пише той, „е идеята, че силният човек ще бъде вашият силен човек. Няма да бъде“.

Джейкъб Хейлбрюн, редактор на The National Interest и автор на новата книга America Last: The Right's Century-Long Romance with Foreign Dictators, твърди, че Тръмпизмът – ентусиазмът на знаменосеца на Републиканската партия по отношение на хора като Путин и Орбан, е „само върхът на айсберга в дългата история на възхищението на дясното крило на САЩ към демагозите и деспотите другаде.“

„Тръмп ребрандира омразните доктрини от миналото като нещо ново, лъскаво и привлекателно“, заключава авторът.

Най-сериозната избирателна уязвимост на президента Джо Байдън е, че той изглежда слаб. Неотдавнашно проучване на Pew показва, че половината от анкетираните респонденти със средни доходи са ентусиазирани от приемането на форма на управление, в която „един силен лидер може да взема решения без намесата на парламента или съдилищата“.

Пагубната привлекателност на силните е, че те твърдят, че предлагат магически решения. Да не забравяме, че повечето от нас прекарват живота си в учене, че не съществуват такива неща - че нашите правителства могат само реалистично да се стремят да управляват трудноразрешимите проблеми, а не да ги прогонват.

„Решенията“, които Доналд Тръмп предлага, са опростени като тези на стар граничен стрелец. Тяхната фалшива правдоподобност може би не е изненадваща в едно общество, все по-отровено от частната собственост на огнестрелни оръжия. Всъщност Тръмп е слаб човек, маскиран като силен. В Белия дом той би бил безсилен да постигне резултатите, които обещава, защото те представляват фантазии.

Ужасяващо е, че една от великите демокрации е в обсега на възможността да преизбере за свой президент самопровъзгласил се бъдещ диктатор, който смята, че Адолф Хитлер е „направил някои добри неща“.