Дълговото дърво не може вечно да расте

"Ако нещо не може да продължава вечно, то ще спре." Това е известно като „Законът на Стийн“, по името на покойния Хърбърт Стийн, бивш председател на Икономическия съвет към Белия дом на Ричард Никсън. Стийн публикува това през юни 1989 г. във връзка с търговския и бюджетния дефицит на САЩ. Тези дефицити обаче продължават да растат! Но както гласи немска поговорка с подобен смисъл, „дърветата не растат до небето“. В един момент тежестта на дървото става неустойчива. Това важи и за фискалния дълг. Пределите му са в сила за всяка икономика, дори толкова могъща като американската, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Улф.

В скорошен блог, озаглавен „Фискалните и финансови рискове в свят с висок дълг и бавен растеж“, Тобиас Адриан, Витор Гаспар и Пиер-Оливие Гуринша изясняват динамиката на днешната глобална ситуация. Като цяло, отбелязват те, устойчивостта на дълга зависи от четири елемента: първични бюджетни баланси, икономически растеж, реални лихвени проценти и дълг: „По-високите първични баланси (превишението на държавните приходи над разходите преди лихвените плащания) и растежът спомагат за постигане на устойчивост на дълга, докато задлъжнялостта и по-високите лихви го правят по-предизвикателен.“

Глобалната финансова криза, която удари през 2007 г., и след това пандемията от 2020 г. и последиците от нея причиниха огромни скокове в съотношенията на публичния дълг към БВП в страните с високи доходи и развиващите се икономики. Към 2028 г. се предвижда те да достигнат съответно 120 и 80 процента. В първия случай това са най-високите съотношения след Втората световна война, а във втория - най-високите в историята.

Дълговата динамика беше изключително благоприятна за продължително време, отчасти поради свръхниските реални лихви. Но сега всичко стана по-трудно. „Средносрочните темпове на растеж се очаква да продължат да се забавят на фона на посредствения ръст на производителността, по-лошата демография, слабите инвестиции и белезите от пандемията“, твърдят авторите.

Застаряването директно повишава и натиска върху публичните разходи. Освен това, дори ако, както изглежда вероятно, равновесните краткосрочни реални лихвени проценти (т. нар. „естествени лихви“) се върнат отново на ниски нива, дългосрочните може да не го направят, отчасти поради скорошните скокове във възприятието за риск. Тази „времева рискова премия“ напоследък се повиши значително.

Така, дългосрочните реални лихвени проценти могат да останат трайно високи, отчасти поради усещането за инфлационен риск, отчасти поради количественото затягане на централните банки и отчасти защото се очаква фискалните дефицити на много страни да останат големи. Всичко това заплашва да създаде порочен кръг, в който значителните възприятия за риск повишават лихвите над вероятните темпове на растеж, като по този начин правят фискалните позиции по-малко устойчиви и поддържат рисковите премии високи. Повишеният фискален дълг също така усилва заплахата от „взаимовръзката банки/държава“, при която слабите банки предизвикват загриженост относно способността на държавата да ги спаси при нужда, както и обратното.

Може да се каже, че положението на САЩ е най-сериозното от всички. В „The Budget and Economic Outlook: 2024 to 2034“ надпартийната Бюджетна служба на Конгреса (CBO) отбелязва, че „публичният дълг нараства всяка година спрямо размера на икономиката, достигайки 116 процента от БВП през 2034 г. – исторически рекорд. От 2024 г. до 2034 г. увеличенията на задължителните разходи и тези за лихви изпреварват спадовете в дискреционните разходи и ръста на приходите и икономиката, което води до увеличаване на дълга. Ако тази тенденция продължи, федералният дълг ще скочи до 172 процента от БВП през 2054 г.“

Само смел икономист може да твърди, че това може да продължава до безкрай. В един момент, със сигурност, законът на Стийн ще влезе в сила: съпротивата на инвеститорите срещу по-нататъшно нарастване на дълга ще вземе надмощие и след това ще настъпи монетизация, инфлация, финансова репресия и глобална парична бъркотия.

Ето три значими факта за САЩ: първо, до 2034 г. се предвижда задължителните федерални разходи да достигнат 15,1 процента от БВП, срещу общи федерални приходи от едва 17,9 процента; второ, федералните приходи бяха само 73 процента от разходите през 2023 г.; и трето, първичният баланс е в постоянен дефицит от началото на 21-ви век. Всичко това показва колко изключително трудно ще бъде да се контролират общите дефицити.

Най-важното е, че политиката работи в тази посока. След Роналд Рейгън републиканците станаха безразлични към балансирането на бюджета. Вместо това целта им е по-ниски данъци. Демократите Бил Клинтън и Барак Обама направиха сериозни опити за фискално благоразумие. Но това позволи на републиканците Джордж Буш-младши и Доналд Тръмп да намалят данъците. Сега демократите решиха, че „изгорената земя“ (да не се позволява на противника да се възползва от даденостите на отстъпения терен – бел. прев.) е по-добра стратегия. Така и двете партии с охота ще поддържат огромни дефицити - и ще оставят бъдещето на нацията на произвола на съдбата.

Колко дълго може да продължава това? Не и вечно. Както покойният Рюдигер Дорнбуш (1942-2002; немски икономист, работил предимно в САЩ – бел. прев.) предупреждаваше: „В икономиката нещата отнемат повече време, отколкото си мислите, за да се случат, след което се случват по-бързо, отколкото сте предполагали.“

Някои икономисти изглежда вярват, че търсенето за парите на държавата е безкрайно: докато има известна стагнация в икономиката, правителството може да ги печата. Но бягството от парите на суверена може лесно да настъпи. Други твърдят, че ако заемите се инвестират в печеливши инвестиции, те ще се изплатят. Важно е за какво се използва дългът. Но връзката между неликвидните активи и капацитета за обслужване на дълга не е перфектна.

Дори разумните държави (даже и могъщите, които могат да вземат заеми в собствените си валути) не могат да карат с безспирен ръст на фискалния си дълг. Блогът на МВФ твърди, че „на първо място, страните трябва да започнат постепенно и надеждно да възстановяват фискалните буфери и да гарантират дългосрочната устойчивост на своя държавен дълг“. Всичко това е логично. Но фискалният натиск ще изисква и увеличаване на разходите на други места, някои от които в чужбина. Най-добрият подход би бил да се започне скоро, да се коригира бавно и да се координира глобално. Какви са шансовете за нещо толкова разумно? Близо до нулата, уви, завършва Улф.