Европейските лидери се събудиха за важността на твърдата сила

Не се говори достатъчно за другия Доналд Т. След като беше министър-председател на Полша между 2007 и 2014 г., Доналд Туск може да си припише известна заслуга, тъй като страната му се доближава до западноевропейските стандарти на живот. Сега, във втория му период като премиер, Украйна няма по-гласовит приятел в света. Говоренето за Полша като евентуален наследник на Великобритания - пропазарна, проамериканска страна и военен глас в ЕС - изглежда прибързано. Тя има половината от нейното население и по-малко дипломатическо влияние. Но лекотата на общуване на Туск в тези институции като бивше брюкселско величие (председател на Европейския съвет между 2014 и 2019 г. – бел. прев.) намалява разликата.

Каквото и да липсва на Европа, докато се опитва да се превърне в твърда сила, то не е лидерство, пише колумнистът на Financial Times Джанан Ганеш. Дори като изключим Туск, Урсула фон дер Лайен е силен военновременен председател на Европейската комисия (ЕК), пише Ганеш. С ревността на новопокръстен Еманюел Макрон сега вижда, че Кремъл е непримирим. Риши Сунак и Киър Стармър (лидерът на лейбъристите – бел. прев.) са толкова единодушни по отношение на Украйна, че тази тема въобще не излиза на преден план в британската политика. Като италиански популист, Джорджия Мелони би могла да бъде апологет на Русия. Но не е. Дори Олаф Шолц, подозиран в колебание, видя как Германия лесно се превръща в най-големия европейски донор на военна помощ за Украйна по време на неговото канцлерство.

Висшата политика не е перфектна. Винаги има основания за изтърканата метафора, че френско-германският двигател буксува и т.н. Но тези разделения ни насочват към истинския проблем, който, страхувам се, сме ние, пише авторът.

За да се милитаризира толкова, колкото е необходимо, Европа се нуждае от това нейните граждани да плащат по-високи данъци или да имат по-малка социална държава. За да разберете колко вероятно е това, помислете, че двата най-големи протеста във Франция през този век бяха срещу мерките за затягане на бюджета: данък върху горивата през 2018 г. и повишаване на възрастта за пенсиониране през 2023 г. Обединеното кралство има високо данъчно бреме по своите стандарти; и това след 14 години дясноцентристко правителство. Що се отнася до Германия, нейният икономически модел, винаги малко прехвален от лековерната британска левица, се оказва, че е заложил на руската енергия и китайското търсене. Притиснати финансово по този начин - без да смятаме разходите за зеления преход - кой смята, че избирателите ще дадат приоритет на превъоръжаването?

За да цитирам трети Доналд – Ръмсфелд, бившият министър на отбраната на САЩ – има „нова“ Европа, пише Ганеш. В уязвимата откъм Русия източна и централна част на континента избирателите са готови да се откажат от други неща в полза на твърдата сила. Но съдбата на Европа все още до голяма степен се определя от този олигопол на страни с население от над 60 милиона. Малко подсказва, че техните електорати са готови да приемат разрушаване на социалния договор.

В известен смисъл Европа вече имплицитно призна това. Тя можеше да направи повече, за да лиши Русия от приходи след инвазията ѝ в Украйна. Можеше да ограничи вноса на енергия. Но беше решено гласоподавателите да не поемат увеличените сметки за комунални услуги (или отсрочените данъци, за да се покрият разходите за тяхното субсидиране). Тази преценка беше точна, без съмнение. И в това е въпросът.

„Лидерите трябва да водят, а не да следват“, бихте казали, но това винаги е пожелателен поглед върху политиката. Ако се отклоня за момент в търговските тайни, най-трудната част от създаването на неподписана редакционна статия за вестник е последната около една трета, казва Ганеш. След като постави проблем - миграцията, да речем - човек трябва да предложи и отговор. Но тези проблеми съществуват неслучайно. Решенията са трудни. Ако такова има, то ще бъде непопулярно. И всичко, което остава, е призив за повече „лидерство“.

Това е най-изтърканата дума в политиката. Романтиците преувеличават степента, до която обществото е „водено“ срещу своите предпочитания. Франклин Рузвелт (президент на САЩ в периода 1933-1945 г. – бел. прев.) беше възможно най-близо до перфектния политик, но не можа да склони американците да се включат във Втората световна война, докато Япония не ускори нещата (с нападението си над Пърл Харбър – бел. прев.) Избирателите са тези, които определят границите на възможното. Събитията от реалния свят променят мнението им, а не реториката отгоре. Ако Европа иска да следва плановете си за статут на велика сила, ще трябва да се случи нещо, което да направи разходите за отбрана наистина екзистенциален въпрос за британците и германците, както е за поляците и естонците.

Очакват ни добри новини. Европа е добре ръководена (сравнете я с Америка). За две години елитът ѝ направи почти пълен интелектуален завой от търговията като балсам за всички конфликти към вечните истини на политиката на силата.

Лошата новина е, че лидерите не могат да направят много срещу обществените настроения. „Историческата повратна точка“ на Шолц се състоя в канцлерството. Не знаем дали се е случила в домакинствата. Не мога да избия от ума си цитат, приписван на друг европейски лидер, в друга епоха и друг контекст, признава авторът. „Всички знаем какво да правим. Но не знаем как да бъдем преизбрани, след като го направим.“ (визира се Жан-Клод Юнкер, председател на ЕК между 2014 и 2019 г. – бел. прев.)