„Кой, по дяволите, е суперсилата тук?“, попита риторично Бил Клинтън след първата си среща с Бенямин Нетаняху през 1996 г. Бившият американски президент беше скандализиран от арогантността на новия израелски премиер, пише главният външнополитически коментатор на Financial Times Гидиън Ракмън.
Близо 30 години по-късно Нетаняху отново е лидер на Израел – и Джо Байдън сигурно се изкушава да повтори думите на Клинтън. Още след нападението на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври миналата година президентът на САЩ предостави на правителството на Нетаняху военна подкрепа и дипломатически щит за неговата свирепа ответна офанзива в Газа. Но Байдън не получи почти нищо в замяна от Нетаняху. Тъй като израелците блокираха хуманитарната помощ в Газа - и палестинците са заплашени от глад - САЩ трябваше да прибегнат до хранителни помощи за ивицата по въздух и да правят планове за изграждане на плаващ кей за доставки.
Осигуряването на храна и други елементарни нужди на палестинските цивилни е само най-спешната точка в отношенията на Белия дом с израелското правителство. Друг голям сблъсък има около намерението на Нетаняху да атакува град Рафах, въпреки че около 1,5 милиона разселени хора са се струпали в района.
Настояването на Байдън, че конфликтът трябва да приключи с решение за две паралелни държави (израелска и палестинска), също беше презрително отхвърлено от Нетаняху. Въпреки протестите на САЩ Израел не направи много, за да обуздае еврейските заселници в окупирания Западен бряг, които продължават да нападат и прогонват палестинци от там. Израелското правителство също така все още обмисля ескалиране на трансграничните сблъсъци с „Хизбула“, което би рискувало пълномащабна война и въвличането на САЩ в нов близкоизточен конфликт.
Първоначалният инстинкт на президента на САЩ да застане зад еврейската държава в най-трудния ѝ час беше похвален. Байдън беше готов да приеме сериозните щети върху изборните си перспективи по-късно тази година - тъй като младите избиратели и американците от арабски произход заплашват да оттеглят подкрепата си за него. Америка пък плаща висока международна цена за подкрепата си за Израел и е обвинявана в лицемерие по целия свят.
Но с напредването на войната в Газа става все по-ясно, че подкрепата за Израел и тази на Нетаняху не трябва да са – и всъщност не могат да бъдат – едно и също нещо. Това беше логиката, изразена от сенатор Чък Шумър във важна реч в Конгреса, която се подкрепя от Байдън.
Нетаняху е много непопулярен в Израел. Отчаян да се задържи на власт и да спре делото за корупция, което заплашва да го прати в затвора, той изгради управляваща коалиция, която включва крайнодесни министри на ключови позиции. В критичен момент от историята на своята страна той предоставя лидерство, което е егоистично, късогледо, брутално и неефективно.
Непопулярността на Нетаняху в Израел не означава, че има либерална алтернатива, която е готова да го замени. Той е прав, когато казва, че почти всички израелци споделят желанието му да унищожи „Хамас“. Това беше неизбежно след зверствата от 7 октомври. Но един отговорен израелски лидер би изложил и дългосрочна визия за мир и би обяснил на своите съграждани, че тяхната сигурност не може да бъде гарантирана чрез убиването на ограничен брой злосторници.
Нетаняху се провали категорично в това - може би защото то би означавало да приеме неуспеха на своя собствен десетилетен подход към палестинците. Вместо това той набляга все повече на военната сила. Обещаното израелско нападение над Рафах вероятно ще причини още по-масови цивилни жертви. Трябва да е очевидно, че по-нататъшните смърт и разрушение ще положат семената на още десетилетия конфликт. Но това остава почти неизказано в ръководения от Нетаняху Израел.
САЩ обаче имат силата да променят израелските изчисления. Израелците знаят, че военната мощ е фундаментална за собствената им сигурност, но повечето също разбират, че подкрепата на Америка е от решаващо значение. Ако тази подкрепа наистина бъде поставена под въпрос, много израелци може да преразгледат сегашния си курс.
При обичайни обстоятелства САЩ биха имали основателни притеснения да оказват натиск върху съюзник във война. Но ако израелската политика доведе до масов глад на палестинци, еврейската държава може да претърпи удар върху международната си легитимност, от който никога да не се възстанови. Предотвратяването на това е най-благоприятното за Израел нещо, което Джо Байдън може да направи.
Администрацията на Байдън има инструменти за принуда, които може да използва, без да излага Израел на реална опасност. Най-очевидният би бил по-нататъшната военна помощ да бъде обвързана с промяна във военната стратегия на Израел. САЩ може също така да спрат да блокират резолюциите на ООН, които призовават за незабавно прекратяване на огъня в Газа. Администрацията на Байдън може и да наложи санкции на най-крайните израелски министри – този на националната сигурност Итамар Бен-Гвир и финансовият Бецалел Смотрич.
Нетаняху и републиканците в САЩ настояват, че мерки като тези са неприемлива намеса във вътрешната политика на Израел. Но самият израелски премиер се меси активно в политиката на Америка от много години на страната на републиканците. Същевременно най-близките му глобални съюзници са членове на международната крайна десница, в това число Тръмп, унгарският премиер Виктор Орбан и бившият бразилски президент Жаир Болсонаро.
Въпреки всичко това Байдън предостави решаваща подкрепа за Нетаняху в момент на нужда за Израел. Но нещо трябва да се промени. Време е Байдън да напомни на премиера на Израел кой е суперсилата, завършва Ракмън.
11:12 | 08.04.24 г.
