В съревнованието между Америка и Китай за глобално надмощие относителната сила често се оценява през призмата на икономическите или военни ресурси. Но поне в една често пренебрегвана мярка за глобалното влияние - размера на дипломатическите мрежи - Китай води от години, пише за Financial Times Райън Нийлъм, директор в Lowy Institute.
През 2019 г. индексът за глобалната дипломация на Lowy Institute разкри, че Китай е засенчил САЩ, като управлява най-широката дипломатическа мрежа в света. Към края на 2023 г., докато Джо Байдън се опитваше да затвърди глобалното лидерство на САЩ, разликата отново се сви до само три дипломатически поста, разделящи Китай (274) и САЩ (271). Колкото и малка да е тя, превъзходството на китайската мрежа отразява глобалните амбиции на Пекин.
Дипломацията е важна, защото е средство. Когато се използва ефективно, тя позволява на една страна да постигне своите стратегически цели, да се възползва от икономическите възможности, да защити интересите на своите граждани или да оформи международната система в своя полза.
Физическото присъствие не гарантира влияние. Ефективността на външната служба на всяка държава е, разбира се, ключова променлива. Например грубата „вълча“ дипломация на Китай навреди на репутацията му в много страни, особено в западните. В контраст, в същите тези държави ключово дипломатическо предимство за САЩ е тяхната мека сила – способността им да привличат другите към техните идеи и ценности, включително представата за „либералния международен ред, основан на правила“.
Но докато този ред все още господства на запад, той не е централна ръководна сила в голяма част от развиващия се свят. Много от тези страни възприемат по-прагматичен подход за балансиране на интересите си. Повечето се стремят да избягват директното вземане на страна измежду суперсилите.
Дипломатическите мрежи имат най-голямо значение в тези държави. За тях чуждото представителство символизира ангажираност и инвестиция. Без присъствие на място е по-трудно за външна сила да култивира дълбоки взаимоотношения с вземащите решения. В тази светлина относителната регионална тежест на дипломатическите мрежи на САЩ и Китай е показателна.
Китай има по-голям дипломатически отпечатък от САЩ в Африка (60:56 дипломатически служби), Североизточна и Югоизточна Азия (44:27), Тихоокеанските острови (9:8) и Централна Азия (7:6). Междувременно САЩ запазват преднината си в Европа (78:73), както и в Северна и Централна Америка (40:24) и Южна Азия (12:10). И двете сили имат еднакъв брой представителства в Близкия изток (17) и Южна Америка (15).
Силата на китайските мрежи в Азия, Африка и Тихоокеанския регион не е случайна. Тези региони са новите фокусни точки на съперничеството между големите сили поради стратегическите си местоположения, ресурси и нарастващо икономическо значение. Дипломатическите инвестиции на Китай в тези региони вървят успоредно с инициативата на Си Дзинпин „Един пояс, един път“, която през последното десетилетие насочи инфраструктурни заеми към същите области в опит да изгради влияние.
В Югоизточна Азия – геополитическият център на Индо-Тихоокеанския регион - Китай има убедителна преднина от 29 представителства срещу 16 на Америка, много от които са консулства. Това придава дълбочина, както и широчина на регионалната му дипломация. Докато посолството носи основната отговорност за управлението на отношенията между правителствата в столиците, консулствата задълбочават проникването на страната чрез търговски, бизнес и културни контакти.
В стратегически ключовите тихоокеански острови маржът се стеснява, като САЩ и Китай наскоро откриха представителства, които ще ги изравнят. Но САЩ се борят да се утвърдят отново като предпочитан партньор, след като обещаха и не предоставиха „стратегически приток“ на ресурси при Барак Обама.
В крайна сметка дипломацията е дълга игра: тя е инвестиция във взаимоотношения с оглед упражняване на влияние, когато това ще е важно. В региони, които са свикнали да бъдат ухажвани от велики сили, последователността има значение.
Тук Китай има естествено предимство. С течение на времето той успя постепенно да насочи дипломатически ресурси към региони със стратегическо значение, без приливите и отливите, които понякога осуетяваха влиянието на либералните демокрации, които са по-податливи на промени в политическите приоритети.
Дипломатическото предимство на Китай не е непреодолимо. Но оспорването на тази преднина ще изисква съзнателни и последователни американски инвестиции в дипломация, особено в Индо-Тихоокеанския регион. На фона на задаващите се повратни президентски избори и войните в Близкия изток и Украйна, които ангажират вниманието и ресурсите на Вашингтон, това далеч не е сигурно, завършва Нийлъм.
01:14 | 12.03.24 г.
