Китай е глобалната сила по отношение на спестяванията. В миналото в бързо развиващата му се икономика с превъзходни инвестиционни възможности неговите големи спестявания бяха голямо предимство. Но те също могат да причинят огромни главоболия. Днес, с края на бума в имотния сектор, управлението на тези спестявания се превърна в предизвикателство. Китайското правителство трябва смело да избере относително радикални мерки, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Улф.
Според МВФ Китай е генерирал 28 процента от общите глобални спестявания през 2023 г. Това е само малко под 33-процентния комбиниран дял на САЩ и ЕС. И е изключително, като има няколко последици. Едната е, че ако Китай беше отворена пазарна икономика, неговите капиталови пазари щяха да бъдат най-големите в света. Друга е, че начинът, по който се управляват тези спестявания, вероятно ще бъде най-важният определящ фактор за глобалните лихвени проценти и глобалния платежен баланс.
Анализирах тези предизвикателства в статия през септември, припомня авторът. Скорошно мое посещение в Китай потвърди както значимостта на този въпрос, така и очевидното нежелание на правителството да направи решителни промени в структурата на доходите и разходите. Следователно изглежда много вероятно Китай да продължи да има изключително висока обща склонност към спестяване.
Но това не се дължи основно на пестеливостта на китайските домакинства, както мнозина предполагат. Още по-важен е изключително ниският дял на домакинствата в националния доход. С други думи, както често твърди Майкъл Петис от Пекинския университет, спестяванията на Китай до голяма степен са проблем с разпределението. Може би затова е трудно да се намалят и така нормата на спестяване остава над 40 на сто от брутния вътрешен продукт.
За да съответства търсенето на потенциалното предлагане в такава икономика, вътрешните инвестиции, плюс излишъкът по текущата сметка, трябва да отговарят на желаните спестявания. Ако не, корекцията ще се изрази в слаба икономическа активност - тоест рецесия или дори депресия. Това е „хронична стагнация“, която е трудно да се предотврати с големи спестявания като тези в Китай. Избягването ѝ изискваше огромен излишък по текущата сметка преди глобалната финансова криза от 2008 г. и впоследствие подхранвания от дългове имотен бум в Китай.
Бумът при имотите приключи. Какво следва? Естествен курс би бил процентът на инвестициите да спадне значително. Изключително неправдоподобно е икономически рентабилният дял на инвестициите да остане над 40 процента от БВП в икономика, чийто потенциален темп на растеж е намалял поне наполовина през последните 15 години. Това не е логично. Имотният бум досега прикриваше тази реалност.
Ако процентът на спестяванията остане там, където е, а процентът на инвестициите съответно спадне, тогава „решението“ ще бъде увеличаване на излишъка по текущата сметка, тъй като спестяванията ще се насочат към чужбина. Официалните данни все още не показват това. Но има съмнения относно този процес. Брад Сетсър от нюйоркския Съвет за международни отношения твърди, че излишъкът може да е двойно по-голям от официалните данни, а именно - 4% от БВП. Една от причините за неговата корекция са необясними разлики между търговския излишък според митническите данни и този в платежния баланс. Друга е, че покачването на световните лихвени проценти не се отразява в нетния доход от чуждестранни активи.
Излишъкът по текущата сметка от 4 процента от БВП не изглежда голям според миналите стандарти на Китай. Но след 2007 г., когато излишъкът достигна връх от 10 процента от БВП, делът на страната в световната икономика (по пазарни цени, което е важното тук) скочи от 6 на 17 процента. Така че, от гледна точка на останалия свят, китайският излишък по текущата сметка от 4 процента от БВП е много по-голям от този от 10 процента през 2007 г.
Кой ще поеме компенсиращите дефицити? Кой по-конкретно ще ги управлява, когато съпътстващият ръст на износа ще бъде движен от инвестиции в конкурентни производства, като например електрически превозни средства? Отговорът не е кредитоспособните страни с високи доходи: те ще гледат на това като на политика за уязвяване на конкурента. Същото със сигурност ще важи и за големите развиващи се икономики като Индия. Ако Китай избере меркантилисткото решение на излишните спестявания, той ще трябва да финансира по-малките полуразвити и развиващи се страни. Той може да се преструва, че това са заеми. Но голяма част от парите ще бъдат де факто субсидии. Ако в крайна сметка финансира възобновяема енергия там, това може да е добре за света. Но от гледна точка на Китай това би било скъп подарък.
От икономическа гледна точка едно меркантилистко решение просто няма да сработи. Китай е твърде голям, за да опита такова нещо. Така че, отново, ако процентът на спестяванията остане толкова висок, Китай трябва да компенсира неизбежния спад в дела на инвестициите в имоти с нещо друго.
Какво може да е това и как може да се случи? Очевидно и желано решение, което всъщност вече се случва, е огромно разширяване на инвестициите във възобновяема енергия. Ползите за глобалния енергиен преход биха били огромни. Въпросът е колко голяма може да бъде тази инвестиция и колко време ще продължи. Друга възможност е още по-висока инвестиция в промишлеността. Но това ще се сблъска с вече обсъдените ограничения на пазарите в чужбина.
Както е казал Шерлок Холмс: „След като елиминирате невъзможното, каквото остане, независимо колко е невероятно, трябва да е истината.“ Предвид размера на Китай, етапа му на развитие и прекомерните спестявания, съществена част от всяка стратегия за макроикономическа стабилност трябва да бъде скокът в частното и публичното потребление като дял от БВП. Освен това, предвид финансовите затруднения на местните власти, това ще означава и по-голяма роля за разходите на централното правителство.
Китай се нуждае от нова макроикономическа стратегия. Тук не става дума за пореден „стимул“, а за промяна на разпределението на доходите и разходите. Властите не искат да направят това, но накрая събитията може да им го наложат, завършва Улф.
07:11 | 07.03.24 г.
