Джон Мейнард Кейнс е провиждал днешните търговски проблеми. Още през 1944 г. в Бретън Уудс (градчето в Ню Хемпшър, където е изработена следвоенната световна финансова архитектура – бел. прев.) той се застъпва за глобална търговска система, която да адресира трайните дисбаланси между страните с излишък и дефицит, вместо да контролира еднократните търговски нарушения. Жалко, че не получихме това, пише бизнес колумнистката на Financial Times Рана Форухар.
С 13-ата министерска среща на Световната търговска организация (СТО) между 26 и 29 февруари, подозирам, че разговорът около търговията ще продължи да бъде ограничен и технократичен, посочва тя. Това пропуска основния проблем, който е, че дългосрочните дисбаланси между държавите с дефицит и тези с излишък са създали неустойчива икономика и политика по света.
Поправянето на това изисква повече от постепенни мерки; то зове за радикална реорганизация на глобалната търговска система. Икономистът Майкъл Петис (старши сътрудник на Фондация „Карнеги") се аргументира за това в ново изследване, което се основава на идеите в книгата от 2020 г. „Търговските войни са класови войни“, на която е съавтор.
Държавите с дефицит, особено САЩ, но също така Обединеното кралство, Австралия и Канада, нямат друг избор, освен да балансират загубата на работни места в промишлеността с прекомерен дълг, което води до по-крехки, чувствителни на финансови фактори икономики.
Междувременно страните с излишък - най-вече Китай, но също така Тайван, Южна Корея и Германия - печелят работни места, но остават заседнали със слабо вътрешно търсене, тъй като домакинствата пряко или косвено субсидират производството.
За да приемем, че трайните дисбаланси всъщност са проблем (а не естествена еволюция, докато развитите икономики се отдалечават от промишлеността), трябва да преразгледаме някои вкоренени възгледи за търговията.
Като начало, британският икономист от 19-ти век Дейвид Рикардо, който пръв излага идеята за „сравнителните предимства“, никога не си е представял свят, в който субсидираното производство от чужди държави ще остави местните потребители неспособни да поемат вътрешното производство. За него сравнителното предимство означавало размяна на платове за вино, а не изоставяне на индустриалните блага.
Икономистите могат да направят извода от Рикардо, че САЩ или части от Европа просто имат „сравнителни недостатъци“ в промишлеността, докато части от Азия имат предимства. Но това е фундаментално неразбиране на концепцията. Сравнителното предимство от 19 век не се основава на индустриална политика, която прехвърля пари в глобален мащаб от потребителите към производителите. Износът имаше за цел да максимизира стойността на вноса, а не, както казва Петис, „да разпръсне последиците от потиснатото вътрешно търсене“.
По същия начин, докато много традиционни икономисти приемат, че чуждестранните пари, които купуват щатски долари, трябва както да намалят американските лихвени проценти, така и да финансират американските инвестиции, това всъщност не е така от десетилетия. Това е така, защото те се вливат в страни, където бизнес инвестициите са ограничени от търсенето. Вижте, казва Петис, как голяма част от чуждестранните пари, които текат към САЩ, стават актив на мултинационални компании, които ги съхраняват, вместо да ги инвестират.
Можете, разбира се, да увеличите вътрешното търсене с индустриална политика, която стимулира определени индустрии - като например промишлеността. Това прави администрацията на президента Джо Байдън в момента. Можете също така да направите евтиния внос по-скъп, както вероятно би направил Доналд Тръмп чрез много по-високи мита, ако спечели втори мандат.
Но нито едно от тези решения не е оптимално, отчасти защото принуждават всяка страна да действа сама. Един по-ефективен план би включвал държавите с големи дефицити да се обединят, за да принудят страните с излишъци да спрат да налагат своя икономически избор на останалия свят.
Това вероятно би означавало съвместен подход към митата, капиталовия контрол и френдшоринга (разполагането на веригите за доставки в приятелски страни – бел. прев.), така че никой да не трябва да възстановява сам цялата индустриална система.
Дотук е доста оптимистично. Но алтернативата е САЩ да продължат да възприемат едностранен подход за пренастройване на световната търговска система. Видяхме как действията около китайския дъмпинг на стомана и алуминий се превърнаха в притеснения за критични минерали, електрически превозни средства и напоследък транспорт и логистика, което повдига не само въпроса за нелоялните търговски практики, но и тревоги за сигурността на пристанищата и друга критична инфраструктура.
Администрацията на Байдън наскоро наля милиарди долари в местното производство на товарни кранове, за да отговори на страховете от хакери, атакуващи софтуера в китайските кранове. Докато китайски официални лица нарекоха опасенията „пълна параноя“, заслужава да се отбележи, че много от световните пристанища, превозвачи на товари и спедитори, както и някои терминали в САЩ, използват китайска логистична платформа, наречена LOGINK, чието създаване беше субсидирано от Пекин и се предоставя безплатно, за да насърчи глобалното ѝ използване.
Както се посочва в доклад на Комисията за преглед на икономиката и сигурността между САЩ и Китай за 2022 г., платформата позволява на Пекин „достъп до чувствителни данни, включително търговски транспорт на американски военни товари, разбиране на уязвимостите във веригата за доставки и критична информация за пазара. Всичко това може да помогне на китайските фирми да се конкурират на нечестна основа в логистичната индустрия на трети страни, която е в размер на близо 1 трилион долара.
Ако сте мислели, че търговските борби с физически стоки са разрушителни, помислете какво се случва, когато добавите загриженост относно субсидиите на Пекин, позволяващи на Китайската комунистическа партия да следи глобалното корабоплаване. Предполагам, че теми като тази и системните проблеми, които ги причиняват, няма да бъдат водещи в дневния ред на СТО. А трябва, завършва Форухар.
01:00 | 27.02.24 г.
