Европа мисли за Тръмп 2.0, но трябва да е готова и за Байдън 2.0

Европейците с право се притесняват от възможността за втори мандат на Доналд Тръмп като президент на САЩ. Това е човек, който каза, че руснаците трябва да правят „каквото, по дяволите, си искат“ на Стария континент, заплаши с 10-процентов данък върху всички вносни стоки (не само тези от Китай) и погази много културни нагласи. Но въпреки че е разумно да се подготвим за възможността за нова администрация на Тръмп, европейците също трябва да имат план какво да правят, ако демократите спечелят на изборите през ноември, пише колумнистката на Financial Times по глобалните бизнес въпроси Рана Форухар.

Демократи, защото президентът Джо Байдън все още може да се оттегли като техен кандидат поради опасенията за възрастта му. Това се превърна в много актуална тема сред партийното ръководство след доклада на специалния прокурор Робърт Хър, който оневини Байдън в разследването за неправилно съхранение на секретни документи, но го представи като възрастен мъж, който не помни ключови дати.

Но дори и Байдън да се оттегли, той вероятно ще бъде заменен от някой, който ще продължи основните политически идеи на неговата администрация, включително реиндустриализация, нов подход към глобалната търговия и преминаване от икономика, облагодетелстваща първо богатите, към фокус върху ограничаването на корпоративна власт и печалбарство. Може да се заложи на популист от Средния запад, който да замени Байдън, а не на лъскав калифорнийски центрист.

Това извежда на преден план ключов момент. Много европейци следят изненадващата липса на популярност на Байдън въпреки изумителното икономическо възстановяване на САЩ и приемат, че проблемът е в политическото послание, а не в човека. Но грешат. Американците не търсят постепенни решения. Те просто се нуждаят от по-добри послания за това как изглежда един пост-неолиберален свят в реалния живот.

Избирателите в САЩ може да не знаят - или да не ги е грижа - за Вашингтонския консенсус (стандартният наръчник за страни в икономическа криза на МВФ, СБ и американското финансово министерство – бел. прев.), икономиста Милтън Фридмън или прависта Робърт Борк, но те познават алчността и концентрацията на власт, когато ги видят, или по-специално, когато ги усетят, както им се случи през последните две години на инфлация и експлозивни корпоративни печалби и маржове в много области.

Демократите ще наблегнат още повече на този опит на избирателите в кампанията си през 2024 г. През 2018 г. много победители в междинните избори от Демократическата партия се придържаха към посланието, че намаляването на корпоративните данъци на Тръмп е подарък за богатите. Макар Белият дом бавно да осъзнава, че фискалните интервенции, предназначени за средносрочния и дългосрочен план, не са лек за краткосрочния ценови натиск, също така е вярно, че много избиратели държат корпорациите по-отговорни за напреженията в икономиката, отколкото правителството.

Едно скорошно проучване установи увеличение с 15 пункта от януари 2022 г. насам на онези, които казват, че „корпорациите са алчни“; 59 процента от обществеността сега смята, че печалбарството в частния сектор е основна причина за инфлацията – равен дял с тези, които винят за това фискалните стимули.

Подозирам, че това настроение ще продължи да се усилва и демократите ще превърнат посланието за концентрацията на властта и корпоративното печалбарство в победа през ноември, пише Форухар. Те вероятно ще бъдат подпомогнати от собствените цели на Тръмп, като коментарите му за НАТО, които тласкат умерените републиканци и патриотичните независими гласоподаватели към всеки друг кандидат. Ако е така, европейците няма да се притесняват за САЩ като партньор в НАТО, но ще трябва да приемат преминаването им към мироглед отвъд Бретън Уудс (следвоенната финансова архитектура, наложена от Америка – бел. прев.) в други области на политиката.

Досега тази промяна не се налага лесно. Помислете например за вълненията в Европа относно идеята, че „Брендайс“ школата за политиката по конкуренцията – именувана на съдията от Върховния съд, който ограничи монополната власт и илюстрирана от председателя на Федералната търговска комисия Лина Кан – е по-агресивна и актуална за сегашната епоха от технократския подход на ЕС.

На следващо място е липсата на ентусиазъм в Европа спрямо подхода на САЩ към изменението на климата (който включва индустриална политика вместо въглеродно ценообразуване) или европейското недоумение относно предизвикателствата, отправени от търговския представител на САЩ Катрин Тай към конвенционалния подход в области като цифрови потоци или екологични и трудови стандарти.

Част от дискомфорта идва от това, че тези идеи са нови и все още се усъвършенстват. Но попитайте насаме някой главен изпълнителен директор от Big Tech или изпълнителен директор на мултинационална компания, и те ще ви кажат, че американските власти представляват много по-голяма заплаха за концентрираната власт, отколкото европейците. Пример е неотдавнашната редакционна статия на Wall Street Journal, която критикува остро Кан и Тай. Малко хора в големия бизнес се притесняват от Брюксел в наши дни.

Един президент демократ няма да гони 10-процентни мита, но може много успешно да притисне Европа да се присъедини към нови търговски действия и съюзи в области като транспорт и логистика, критични минерали или електрически превозни средства. Мисля, пише авторката, че ще видим по-голям натиск върху европейските лидери да се присъединят към САЩ в споделен подход към китайския меркантилизъм, включително както капиталов контрол, така и увеличени субсидии за реиндустриализация в стратегически индустрии у дома.

ЕС разбираемо се колебае по отношение на всичко това. Той се намира между САЩ и Китай географски и иска да запази тази позиция и в икономически и стратегически план. Но политическите ветрове започнаха да се променят. Германските автомобилни производители или френските доставчици на луксозни стоки може да се надяват да имат най-доброто и от двете, но европейските политици, дори на места като Берлин, започват да осъзнават, че това ще бъде невъзможно.

Европа обмисля усилено Тръмп 2.0 и бъдеще след НАТО. Но също така се нуждае от отговор на възможността за Байдън 2.0 и това, което идва след Вашингтонския консенсус, завършва Форухар.