САЩ могат да водят в търговията въпреки критиките относно Газа

„Няма вечни съюзници и вечни врагове, само вечни интереси“ е външнополитическа максима, която се е превърнала в клише от многократна употреба. Но урокът от нея е валиден дори във време на изострено стратегическо съперничество, в което САЩ по-специално се опитват да изградят геополитически лагер, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

Вече се признава, че много държави с ниски и средни доходи са склонни по-скоро към пазарлък, отколкото към идеология, като не идентифицират съюзници или врагове, а само бизнес партньори.

Това е тенденция, за която САЩ сега може да са благодарни. Те се оказват мишена на яростна международна критика, особено сред развиващите се икономики, за това, че взеха страната на Израел по отношение на бомбардировките над Газа. Дори Индия, дипломатически близка до Израел и която в един момент се опита да забрани пропалестинските демонстрации, подкрепи резолюцията на ООН от декември, призоваваща за незабавно прекратяване на огъня по хуманитарни причини.

Има убеждение, че репутацията на Америка относно нещо, наречено „либерален международен ред“, също ще бъде накърнена и че поради това глобалната търговска система ще бъде фрагментирана и политизирана.

Но предишната история на САЩ, свързана с международно порицание, заедно със скорошния опит на Русия след инвазията ѝ в Украйна, сочат, че дори в това уж геополитизирано време страните са напълно способни да разделят икономическите си интереси от външнополитическите си позиции.

По ирония на съдбата инвазията на Русия в Украйна би трябвало да даде известно успокоение на САЩ. Инвазията беше осъдена от солидно мнозинство от държавите в ООН, но повечето развиващи се страни отказаха да последват логичното налагане от САЩ на икономически санкции. Русия успя с известна лекота да избегне петролните и зърнените блокади чрез търговия с Индия, Китай и други икономики със среден доход.

Развиващите се пазари вече практикуват язденето на два коня, макар да става въпрос за икономически съперници, а не (засега) действителни военни врагове. САЩ се опитват да извадят Китай от веригите си за доставки и да го лишат от чувствителни технологии. Но някои предполагаеми съюзници на САЩ или почти съюзници като Мексико и Виетнам виждат това по-скоро като възможност да се наместят във веригата на доставки, вместо да избират една сила пред друга.

Малко по-далечната история също предполага, че страните могат да водят политика и да правят търговия едновременно. Преди двадесет години международната репутация на САЩ също се бе сринала – включително сред някои от техните водещи европейски съюзници в НАТО – когато администрацията на Джордж Буш-младши предизвика геополитически хаос, като започна инвазия в Ирак през 2003 г., търсейки несъществуващи оръжия за масово унищожение.

И все пак САЩ, недоволни от бавните многостранни търговски преговори, малко след това започнаха успешна поредица от преференциални търговски сделки. През 2004 г. те подписаха двустранно споразумение с Мароко, въпреки че общественото одобрение на Америка в северноафриканската държава бе спаднало от 77 процента през 2000 г. на само 27 в средата на 2003 г.

През 2007 г., с все още ниска международна репутация в Европа и другаде, администрацията на Буш стартира Трансатлантическия икономически съвет с ЕС, който се превърна в Трансатлантическо партньорство за търговия и инвестиции. (TTIP в крайна сметка се провали, но при друг президент и след като глобалната репутация на САЩ вече се бе възстановила.) През 2008 г. администрацията на Буш посредничи и за създаването на Транстихоокеанското партньорство (TPP), обединяващо 11 държави, включително някои развиващи се пазари.

Понастоящем добър тест за това дали САЩ са твърде токсични, за да играят водеща роля в търговската дипломация, е позицията на Индонезия, държава, която винаги внимава да заема геополитическа страна. Нейният президент, Джоко Уидодо, съзнавайки, че Индонезия е най-многолюдната мюсюлманска нация на Земята, предизвика известно вълнение по време на посещение в Белия дом през ноември, като призова Джо Байдън да подкрепи примирие в Газа.

В същото време Индонезия повиши взаимодействието си със САЩ до „всеобхватно стратегическо партньорство“ и беше активно ангажирана като член на Индо-тихоокеанската икономическа рамка (IPEF) на администрацията на Байдън, нейната търговска инициатива в региона. Съдбата на това споразумение показва истинската слабост на САЩ в търговската система. Няколко дни след срещата с Уидодо Байдън постави това, което вече беше крехко споразумение, във фризера поради токсичността на всичко, което изглежда като търговска сделка за определени части от Демократическата партия и Конгреса.

Наблюдатели и официални лица казват, че много азиатско-тихоокеански държави от години призовават за ангажиране на САЩ в търговията в региона, за да се противодейства на Китай, и почти сигурно биха отговорили положително на съществени нови инициативи въпреки Газа. Слабостта на Америка в търговската дипломация – отразена и в Световната търговска организация (СТО), където тя единствена пречи на системата за уреждане на спорове на институцията да работи правилно – е отделен проблем, а не неизбежна косвена щета от външната ѝ политика.

Няма такъв „международен ред“, либерален или друг, който непременно да обединява геополитическата сила с икономиката и търговията. Истинската заплаха за икономическото лидерство на Вашингтон се крие във вътрешния му скептицизъм към либерализацията и институциите, които биха могли да я осигурят. САЩ могат да бъдат по-близък търговски партньор със страните, независимо дали те ги смятат за политически съюзник или не. Изолацията на Америка в търговската дипломация е неин собствен избор, завършва Бийти.