Контролирането на дълга като средство, а не цел на правителствата

Какво трябва да цели фискалната политика? Наскоро възникна дебат относно предимствата на фокусирането върху дълга и дефицитите, както е сега, спрямо мярка за нетната стойност на обществения сектор, която включва активи и пасиви. И така, кое е по-добро? Зависи от въпроса, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

В последния си Зелен бюджет Institute for Fiscal Studies (IFS) разглежда тези алтернативи и заключава, че „ползите от преминаването към таргетиране на баланса вероятно ще бъдат недостатъчни, за да оправдаят потенциалните разходи, свързани с него“. Превръщането на това в единствената цел на фискалната политика може да е глупаво. Но същото важи и за фокусирането единствено върху устойчивостта на дълга. Държавното управление е сложна дейност. Простите цели са опасни.

Необходимо условие за успешното управление е избягването на фискална криза. Поради тази причина има смисъл да се оцени устойчивостта. Но дори и тук е важно да се погледне отвъд дълга и дефицита. Активите също имат значение. Жизненоважно е да се знае какви са те, не на последно място защото по-доброто управление би могло да подобри държавните приходи, пряко или чрез по-високи данъчни постъпления. Това е една от логиките в предстоящата книга „Публично нетно състояние – счетоводство, управление и демокрация“ от Иън Бол и няколко съавтори.

Както самият IFS признава, фокусът върху дефицитите и дълга може да доведе до лоши решения. В Обединеното кралство това доведе например до разпродажба на портфейла със студентски заеми само за да се отчита по-нисък дълг, въпреки че стойността на портфейла за правителството беше по-висока, отколкото за частните купувачи. Това доведе до погрешното решение за намаляване на публичните инвестиции след финансовата криза въпреки изключително ниските дългосрочни лихвени проценти. То оправда инициативата за частно финансиране, която замени видимите задължения за обслужване на дълга с невидими (и по-големи) бъдещи разходи.

Някои твърдят, че фокусът върху нетния дълг и дефицитите принуждава правителството да се концентрира върху нещо жизненоважно. Но твърде често то просто намира по-скъпи начини да заобиколи собствените си правила. Когато не може да направи това, правителството ги променя: според Института за управление Обединеното кралство има девет набора от фискални правила и 26 специфични правила от 1997 г. насам. Това е несериозно.

Но има по-сериозен момент, който IFS пренебрегва. Да, правителството трябва да оцелее финансово. Но това е само средство. Това не е краят на правителството. То трябва да управлява добре и така да помогне за създаването на по-проспериращо общество. За да направи това, правителството трябва да обърне голямо внимание на собствения си баланс, както и на този на страната.

Правителството е стопанин. Както сър Дитер Хелм от Оксфордския универститет твърди в новата си книга „Наследство“, то трябва да защитава и развива природния капитал на страната, заедно с физическия и човешкия капитал. Недостатъчното инвестиране, както от страна на държавата, така и в Обединеното кралство като цяло, от твърде дълго, е ужасно стопанисване.

За да върши работата си правилно, правителството - най-сложната, най-голямата и най-трайната организация в страната - се нуждае най-малкото от информацията, която една частна компания би притежавала и публикувала за собственото си финансово състояние. През 2021 г. например (според МВФ) нетното състояние на публичния сектор на Обединеното кралство е било -96 процента от брутния вътрешен продукт. В Г-7 само Италия е по-зле. Изненадващо, последните данни за Япония (за 2020 г.) бяха много по-добри, само -16 процента. IFS с право предполага, че подобни цифри могат да подведат. Но това важи и за тесния фокус само върху дълга и дефицитите. Трябва да обсъждаме нетната стойност на обществения сектор и националния счетоводен баланс заедно с устойчивостта на дълга. Ако направим това, непременно ще обсъдим много, макар и не всички, от важните политически избори. Освен това бихме го направили съвсем естествено, тъй като ще се опитваме да измерим реалността.

Изобретяването на модерното счетоводство е сред най-важните постижения в човешката история. Без него днешните сложни икономики биха били невъзможни. Приложението му към националния доход подобри неизмеримо разбирането ни и за икономиките. Но ние упорито отказваме да се фокусираме върху това, което подобни сметки ни казват за нашите правителства. Вместо това се концентрираме само върху въпроса дали те са напът към дефолт. Амбициите ни със сигурност трябва да са по-големи от това. Нещо повече, дори ако се съсредоточим само върху устойчивостта, недълговите задължения - като пенсиите в публичния сектор - не могат да бъдат пренебрегнати. Те също трябва да бъдат включени.

В предговора към „Публично нетно състояние…“ се казва, че „ако нещо се брои, то първо трябва да бъде отчетено“. Нещо повече, „винаги е много по-добре да си приблизително прав, отколкото със сигурност да грешиш. Пренебрегването на реалността, защото е трудно да се вземе предвид всичко, е голяма грешка.“

Вместо да се доверяваме на прости правила, които правителствата след това ще променят, трябва да се изправим срещу реалността. Правителствата трябва да оцелеят. Но те трябва също да си вършат работата. Без да използват по-пълни сметки, те ще се провалят, завършва Уулф.