Мир в Близкия изток без политика е невъзможен

Идеалната война според международното право - ако може да се говори за такова нещо - се води между държави. Но какво е държава? „Хамас“ не е държава, но повечето хора описват случващото се в ивицата Газа като война, пише колумнистът на Financial Times Адъм Тууз.

Истинските войни получават своята енергия от сили, които взривяват границите на държавността - национализъм, религия, етническа или расова омраза и политика. В същото време границите на войната са разширени и замъглени от развиващите се технологии на смъртта - от мускета, през бомбардировачите, до самоубийствените атентати.

Радикализмът на съвременната война произтича от факта, че тя смесва всички тези съставки. Сдържането и минимизирането на религиозната война се смяташе за голямото постижение на модерността. Тогава дойде радикалният ислям.

Мнозина са склонни да мислят за националните войни като за добри войни, както в захаросаното честване на Втората световна война във Великобритания. "Добрите“ национални войни обаче често са безразборни и ултранасилствени. През Втората световна война огромна част от британските военни усилия се насочиха към стратегически бомбардировки, което позволи на Кралските ВВС да осъществят първото успешно унищожаване на град от въздуха - в Хамбург през юли 1943 г.

Битката в Близкия изток не е изключение от правилото за смесена война. Газа е национален, етнически и религиозен конфликт. Освен това, тя е преди всичко (извън непосредствения театър на войната) политическа борба. Поддръжниците на Израел се борят за своята демокрация, докато привържениците на палестинската кауза виждат войната като борба за национално освобождение.

Не само ужасът от убийствата прави диалога за Газа толкова труден, а и фактът, че, както настоява социологът Ева Илуз, няма един контекст, а няколко несвързани такива - Холокоста и Накба (клането на палестинци през 1948 г. – бел. прев.), бруталният погром на „Хамас“ и безразборните бомбардировки на Израел - така че актът на придаване на контекст, включително позоваването на законите на конвенционалната война, са неизбежно политически и емоционално натоварени.

Не става по-лесно, когато разсъждаваме какво следва. Как завършват съвременните конфликти? Западноевропейското уреждане след Втората световна война, надзиравано от американците, и чието продължение е основаването на Израелската държава, показва колко сложен трябва да бъде един мир, както и болезнените и противоречиви компромиси, които включва дори добрият мир.

Следвоенното уреждане се основаваше на универсални принципи, въплътени в ООН и записани, например, в конституцията на нова Германия.

Това е политическо уреждане, постигнато при противопоставяне между САЩ и Съветския съюз - и чрез продължителни преговори между европейските държави, но също и между Западна Германия, Израел и Световния еврейски конгрес. То се основава не само на ценности и политика, но и на съкрушителната победа на съюзниците, която заличи Третия райх и след това изгради две германски държави. Това стана след конференцията в Потсдам, на която съюзниците одобриха насилственото изселване на германското население от Източна Европа - 12 милиона души, най-голямото етническо пренареждане в европейската история.

Последвалото абсорбиране и умиротворяване на изселените германци беше едно от най-големите политически постижения на западногерманската демокрация, акт на политическа самодисциплина, улеснен от икономическото чудо. Когато германците говорят за приемане на миналото, те имат предвид и границата с Полша.

Тази двусмислена и сложна конструкция е идеалът, който Шимон Перес поддържаше през 90-те години, когато изразяваше обещанието за нов Близък изток - политическо уреждане, позволяващо примиряването с дълбоки рани, излекувани от икономическия растеж.

В нашата кошмарна реалност сме преследвани от нещо безгранично по-лошо: страхът от Картаген - поражение, клане и разпръскване, толкова всеобхватни, че изтриват победените дори от паметта. Ето какво осени Израел в ужасяващите часове след атаката на „Хамас“. Ето от какво трябва да се страхува населението на Газа под безмилостния дъжд от бомби. Страхът от абсолютния край.

С ясно съзнание всички знаем, че това са реалностите. Това са спомените. Това са страховете. Така че въпросът сега е как и под каква форма политиката може да смекчи асиметричното насилие.

Силата може да създаде факти на терен. Икономиката може да помогне. Но нито едно от тях само по себе си не носи мира. За това имаме нужда от политика във всичките ѝ форми и на всичките ѝ места - от конферентната маса до кампуса и улицата. А това означава не премълчаване, а признаване на неизмеримата и болезнена история на конфликта, завършва Тууз.