Регионалната политика е ключът към растежа на Великобритания

„Обединеното кралство има едни от най-големите регионални неравенства сред всички развити страни. Днес те са по-големи от тези между Източна и Западна Германия и между Северна и Южна Италия. Новите технологии, глобалната конкуренция, загубата на стари индустрии и неуспехът да се поддържат нови доведоха до това разделение“.

Това е началото на доклада „Защо регионалната политика на Обединеното кралство не работи?“, публикуван наскоро и втори от поредица със съавтор Ед Болс, бивш финансов министър в сянка на лейбъристите. По-ранният, публикуван през март, разглеждаше провалите на регионалната политика. Този пита водещи политици, включително трима министър-председатели (Джон Мейджър, Тони Блеър и Гордън Браун), какви уроци са извлекли от тях.

Ето основните изводи: първо, разширяващите се регионални разделения не са неизбежни, но коригирането им е трудно; второ, „миналите политики за растеж на регионите на Обединеното кралство бяха географски пристрастни и недостатъчно амбициозни“; трето, правителството разчиташе твърде много на централизирани подходи за постигане на по-балансиран регионален растеж в Англия; четвърто, нестабилността на политиките доведе до късогледство и влошени резултати; пето, необходима е устойчива политическа воля и лидерство на най-високо ниво, за да се преодолеят централизиращите тенденции на правителството и да се даде възможност на местните власти; и шесто, днешната междупартийна подкрепа за модела на „комбинираната власт“, при който местните власти работят заедно в рамките на градове региони, може да доведе до работещ консенсус.

И все пак остават някои големи разногласия. Кои например трябва да бъдат основните лостове за растеж в английските региони и какво е правилното ниво на вземане на решения? Докъде трябва да стигне самото правителство чрез цялостна реформа на местното управление? Последно, но може би най-важно, как ще се финансира регионалното възраждане? Как по-специално може да се балансира очевидният аргумент за по-голяма местна фискална автономия и отчетност с необходимостта от преразпределение на ресурсите от богатите региони (Лондон и Югоизтокът) към по-малко продуктивните останали?

Най-поразителното на тези заключения е колко точно те разкриват основните слабости на управлението и икономиката в Обединеното кралство, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Това едва ли е изненадващо. Екстремните регионални различия в производителността са следствие както от мощни икономически сили (особено от деиндустриализацията и възхода на Лондон като глобален финансов център), така и от провали в политиката като цяло и в конкретните политики. Второто, от своя страна, отразява комбинация от свръхцентрализация, пристрастяване към политически трикове, твърде познатото късогледство и надежда, че икономиката, оставена до голяма степен на самотек, ще реши проблемите си сама.

Оказва се, уви, че това не може да стане. Голямата деиндустриализация от епохата на Тачър не доведе до разцъфването на хиляди нови икономически цветя из цялата страна, а до свръхконцентрация върху една икономическа дейност (финансите) в една част на страната. Още по-лошо е, че това някога зелено дърво вече не е това, което беше. Лондон е богат, но вече не е толкова динамичен, колкото преди.

Правилно разбран, това, което този доклад идентифицира, е нещо по-голямо от регионалните икономически проблеми, колкото и важни да са те. Той посочва фундаментални и широко разпространени слабости в икономиката, управлението и политиката на Обединеното кралство. Това е особено важно точно сега, защото, за каквото и да съжаляват политиците от миналото, посоката на съвременната политика, след престъпното отклонение Brexit, е към промяна на възможно най-малко. По-точно - към консенсус относно консерватизма.

Като се има предвид това, трудно е да се повярва, че дълбоко вкоренените провали, идентифицирани в този доклад и други, по-специално анализът на правителството за изравняването на регионите, ще бъдат адресирани от което и да е управление. Някои дори твърдят, че това е невъзможно: регионалното разминаване е неизбежно и трябва да сме още по-отявлени относно свободния пазар, като насърчаваме хората да мигрират на юг.

Тъй като Лондон и Югоизтокът все още съставляват само 27 процента от населението, това очевидно е неработещо. Накратко, необходим е по-голям просперитет в цялата страна. Следователно регионалната политика не трябва да се разглежда като нещо отделно, а като сърцевината на всяка разумна стратегия за растеж, която трябва да бъде едновременно национална и регионална. Така това се превръща в основно – може би основното – политическо, институционално и икономическо предизвикателство.

Но онова, което се вижда от тези депресиращи съжаления за минали неуспехи, е колко трудна, може би невъзможна ще бъде задачата. В състояние ли е Обединеното кралство да поправи провалите, довели до огромни регионални неравенства и нисък растеж? Уви, съмнявам се, завършва мрачно Уулф.