Суверенната валута представлява квинтесенцията на емитиращата държава: колективните характеристики на нацията. Единната валута на ЕС, еврото, е далеч от това състояние. Вместо да демонстрира единство, тя е постоянен източник на напрежение и спорове между съставните части на еврозоната.
Във време, когато Европейската централна банка трябва да отиде по-далеч в „нормализирането“ на лихвените проценти, за да се противопостави на устойчивата инфлация, държавите членки и Европейската комисия трябва да демонстрират воля за коригиращи действия. Ако не бъдат въведени нови политики, рано или късно може да избухне нова еврокриза, пише за Financial Times Жак дьо Ларозиер, бивш управляващ директор на МВФ (1978-1987 г.), гуверньор на Френската централна банка и президент на ЕБВР (1993-1998 г.)
Еврото е втората глобална валута след долара. Но този успех не може да скрие дълбоките вътрешни разделения. Причините са много. Има толкова бюджетни политики, колкото и страни членки. Възприятията за необходимостта от справяне с инфлацията варират значително. От 60-те години ЕС се ръководи по-малко от силни структурни политики в области като индустрия, селско стопанство, енергийна конкуренция. Вместо това, той се превърна в единен пазар без предпочитания на общностите, често подчиняващ се на мощни национални тенденции.
Растежът на еврозоната изостава от този на Америка. От 1995 г. насам реалният брутен вътрешен продукт на САЩ се е увеличил с повече от 90%, срещу малко над 50 процента за еврозоната. Елиминирането на рисковете от колебания в обменните курсове благоприятства продуктовата специализация. В резултат на това еврото подкрепи по-индустриализираните членки на еврозоната за сметка на тези в индустриален упадък.
Макроикономическата дивергенция се демонстрира допълнително от така наречените дисбаланси Target-2, които представляват вземанията и задълженията на националните централни банки в рамките на еврозоната. Испания и Италия регистрират задължения от около 28% от брутния си вътрешен продукт, докато Германия има нетно вземане от около 26%.
Какво може да се направи? Един стъпка напред би било адресирането на фрагментацията в банковия сектор на ЕС. Това ще изисква хармонизиране на националните правила и преодоляване на защитите на приемащата държава. Необходими са стъпки за насърчаване на общия капиталов пазар. Същото важи и за необходимостта от сигурен европейски финансов актив, възпрепятствана от липсата на обща данъчна политика.
Друг основен проблем са изключително свободните монетарни политики на ЕЦБ. Те не насърчават структурните реформи, особено във Франция и Италия. Почти нулевите лихвени проценти направиха публичните дефицити лесно финансируеми. Програмата за количествено облекчаване (закупуване на активи – бел. прев.) на ЕЦБ намали проблемите, причинени от спредовете в доходността на облигациите, но увеличи общата задлъжнялост и уязвимостта на финансовата система.
По какъв начин ЕЦБ трябва да вземе предвид рисковете от финансова фрагментация? За да се справи с упоритата инфлация, би било разумно тя да започне решителен процес на количествено затягане, за да елиминира излишната ликвидност. Страховете от нарастващи европейски спредове не трябва да доминират при вземането на монетарни решения. Но рано или късно структурните спредове, отразяващи натрупващите се фискални и структурни недостатъци, ще се появят отново.
Държавите членки трябва да коригират съответно своите икономически и фискални политики. Преразглеждането на Пакта за стабилност и растеж трябва да бъде амбициозно и незабавно ефективно, за да се предотврати криза с еврото. Трябва да има постепенно сближаване на бюджетните политики на страните членки. Предложената от ЕК рамка за всеки отделен случай изглежда добър подход. Темпът на връщане на публичния дълг под 60% от БВП трябва да бъде специално адаптиран към всяка страна.
Процедурата при макроикономически дисбаланс трябва да се спазва стриктно в рамките на равно третиране и многостранно наблюдение, било от ЕК, или от независим бюджетен орган. Корекциите на текущата сметка трябва да засягат както страни със структурни дефицити, така и такива с излишъци. Нито е възможно, нито е честно да се очаква страните от юга до безкрай да ограничават икономическия си растеж, за да овладяват дефицитите, които компенсират излишъците на севера. Необходим е симетричен механизъм за коригиране, при който излишъците се третират по същия начин като дефицитите.
Сложната система на Европа за управление на валутен съюз без надежден механизъм за икономическа стабилност е неустойчива в дългосрочен план. Политиците, и преди всичко ЕК, трябва да поемат отговорности за спазването на икономическата дисциплина. Това изисква независимост, компетентност, визия и смелост. В момента виждаме процес на фискално, инфлационно и икономическо изоставане - и опасността по-„добродетелните“ страни на север в крайна сметка да платят за произтичащите от това проблеми. Време е Европа да вземе съдбата си в своите ръце, завършва Жак дьо Ларозиер.
18:50 | 30.10.23 г.
