Френският президент Еманюел Макрон прекара години, говорейки с руския държавен глава Владимир Путин за партньорства. През лятото на 2019 г. той дори го покани на Лазурния бряг, за да обсъдят изграждането на „нова архитектура на сигурност и доверие между Русия и ЕС“. Путин беше объркан, като се има предвид, че Макрон не си направи труда предварително да съгласува това с европейските си колеги. „Мислиш ли, че ще успееш да ги убедиш?", попита той Макрон.
След като Русия започна инвазията си в Украйна миналата година, режисьорът на документални филми Ги Лагаш попита Макрон: „Мислехте, че разговорите с Путин ще доведат до нещо друго?“. "Да", отговори президентът на Франция. „Но не стана“, продължи Лагаш. „Не“, призна Макрон.
Във филма той се взира в далечината, пие вода, след което се умълчава за кратко. „За момент Еманюел Макрон създава впечатлението, че най-накрая е разбрал какъв е Владимир Путин“, описва сцената френската журналистка Силви Кауфман в своята наскоро публикувана история Les aveuglés („Заслепените“).
Тя анализира защо Западът е възприемал погрешно Путин. Кауфман обходи Европа, разпитвайки бивши лидери и дипломати, изравяйки отдавна заровени спорове от международни срещи на високо равнище. Човек може да завърши книгата ѝ с чувството, че да, западните лидери често са били слепи за Путин, пише колумнистът на Financial Times Саймън Кюпър. И точно като него те третираха източноевропейците като държави втора ръка, с които не е необходимо да се консултират. Но чрез благоразположението към Русия от 2008 до 2022 г. западняците преследваха и своите интереси. И вероятно ще го направят отново, смята авторът.
Всяка западна страна имаше свой собствен стимул да тълкува погрешно Путин. Французите си фантазираха, че са суперсила, играейки на равна нога с другите, а не просто следвайки САЩ. Психологически повредената прегръдка на Германия спрямо Русия беше пропита от вина, алчност и страх. Германците, разказва Кауфман, чувстваха, че имат да връщат на Русия (но не и на Украйна, Беларус и т.н.) за всеки убит съветски войник във Втората световна война. А германската индустрия жадуваше за евтина руска енергия. Икономическата взаимозависимост бе донесла в миналото приятелство с Франция; със сигурност щеше да сработи и с Русия? Германските лидери си въобразиха, че също като тях Путин преследва икономическа рационалност.
На САЩ просто не им пукаше много. Разбира се, те получиха шамар, когато Путин нахлу в Грузия през 2008 г. По време на дебат по-рано тази година тогавашният държавен секретар Кондолиза Райс припомни дискусия в Белия дом, в която „тестостеронът се е носил във въздуха“. Но тя каза: „Нямаше да използваме американски военни сили срещу руснаците“. Това винаги е било така. На малка Грузия ѝ липсваше военна сила. Както и на Украйна през 2014 г. Когато Русия нахлу в Крим, пише Кауфман, администрацията на Обама инструктира Украйна да не се съпротивлява. Голяма част от украинската армия в Крим дезертира в полза на Русия. Министърът на отбраната избяга в Крим и прие руско гражданство. Неговият приемник каза на украинския президент: „Ние нямаме армия“.
Това, което се промени между 2014 и 2022 г., не беше Путин или Западът, а Украйна. Тя изгради сериозна армия. Едва след като се противопостави на Путин, изненаданите западни държави в крайна сметка направиха същото. Сега битката е за територията между двата свята. Украйна, Грузия и Молдова или ще се присъединят към Запада, или ще бъдат повторно колонизирани.
Но както и да се развие това, западните армии няма да победят Русия. Страната има едно решаващо военно предимство пред Запада и вероятно дори пред Китай: тя третира гражданите си като пушечно месо. САЩ загубиха около 7000 човека за две десетилетия в Ирак и Афганистан и се отказаха да водят войни. Руската армия загуби може би 120 хил. души през първите 18 месеца на войната и дори не си направи труда да погребе много от тях.
Младите германци, американци, британци и французи няма да тръгнат да мрат в замръзнали окопи, за да спасят Източна Европа. Ангела Меркел, канцлерът от времето на германската пристрастеност към руския газ, действаше с тази презумпция. Дори нейните източноевропейски критици признават, че тя наистина разбираше Путин. В чудесен разговор, пресъздаден в книгата на Кауфман, той ѝ казва: „Слушай, ще ти кажа истината“, а тя му отговаря: „Но Владимир, надявам се, че винаги казваш истината“. „Всички лъжат“, отвръща той. „Аз лъжа, ти лъжеш, Еманюел лъже, дори Зеленски би излъгал, това е нормално“. Всички западни лидери вече знаят, че Путин лъже. Но когато му дойде времето, те ще се опитат да принудят Зеленски да свали оръжие – нека не го наричаме мир – точно както тогавашният френски президент Никола Саркози принуди лидера на Грузия Михаил Саакашвили през 2008 г.
Тъй като Западът няма да свали Путин, ще трябва да живее с империалистическа Русия. От 1945 г. до 1990 г. той научи, че го може, макар и да знае, че Източна Европа не иска. Когато британският войник Фицрой Маклийн се тревожи през 1942 г., че следвоенна Югославия ще стане комунистическа, Уинстън Чърчил го пита: „Възнамерявате ли да живеете там след войната?“. „Не“, отвръща Маклийн. „Нито пък аз“, казва Чърчил. Заменете Югославия с Украйна и отношението на Запада се избистря: вече не сляпо, а само егоистично, завършва Кюпър.