Враговете на Запада не заслужават опасното ласкателство, че са ос

Всеки път, когато диктатор или властимащ духовник атакува честта на западния свят, те признават доста важен момент. Там има какво да се атакува. Западът е сплотена единица, пише колумнистът на Financial Times Джанан Гънейш. Състои се в по-голямата си част от християнски или постхристиянски общества около горния Атлантик. Повечето от тях са преминали в различна степен и по различно време през Просвещението. Всяко от тях сега практикува някаква версия на демократичен капитализъм.

Ако такива абстрактни ценности не са достатъчен сплотяващ фактор, няма проблем. Западът се държи заедно също чрез договори и институции, които предхождат няколко от националните държави в света. НАТО съществува от 1949 г., европейският проект почти толкова дълго. Никой от двата съюза не е просто говорилня: единият обвързва членовете си с взаимна отбрана, другият подчинява вътрешното законодателство на наднационалното. Това означава, че западните страни са готови да платят сметката - като членски внос, суверенна свобода и в крайна сметка кръв - за своя геополитически отбор. Западът не е просто широк (и става все по-широк, тъй като и НАТО, и ЕС са в процес на разширяване). Той е и дълбок.

Неговият съперничещ блок е първото, без съмнение, но не и второто. Всъщност, не надценява ли определението „блок“ или „ос“ групировка толкова хлабава и неустановена като Русия, Китай, Иран и Северна Корея? Откакто настоящата криза в Близкия изток започна, в демократичните столици има известно отчаяние относно дружелюбието между тези четири държави. Така и трябва да бъде. По-добре излишна бдителност, отколкото излишно равнодушие. Но западът не трябва да върши работата на своите антагонисти вместо тях, като уважава претенциите им да бъдат равностойна противоположна коалиция.

Какво в крайна сметка обединява четворката? Групата включва отявлени комунисти и водещата теокрация в света. Двата най-големи членове се скараха помежду си през Студената война. (американският президент Ричард Никсън експлоатира, но не генерира китайско-съветското разделение.) Има говорилни, които обединяват повечето от членовете, като срещата БРИКС плюс, но няма институция от нивото на НАТО или ЕС, която да изисква осезаеми жертви от онези, които членуват. И какво е тяхното общо виждане за глобалното икономическо управление? Какъв е „Московският консенсус“? (като противовес на либералния Вашингтонски – бел. прев.)

Държавният суверенитет беше единствената доктрина на автократите. След инвазията в Украйна и толерантността към нея в някои части от света, дори това едва ли е още в сила?

„Само почакай, самоуверен либерал“, ще ми каже някой, пише авторът. Отнема известно време, докато държавите се слеят в една ос. Но помислете за последните два пъти, когато демокрациите бяха под екзистенциална атака от автократично обединение. С течение на годините напрежението в този лагер, а не сплотеността, изпъкна. През Втората световна война пактът Молотов-Рибентроп не изкарва и две години.

По време на Студената война Мао Дзедун и Хрушчов започнаха да се разминават по отношение на марксистката доктрина още през 50-те години. Кой е последният исторически пример за трайно сътрудничество между автокрации? Европейският концерт, може би, който запази континента що-годе в мир през 19 век. Но дори той включваше либералната Великобритания като нещо като регулиращ полу-член.

Третирането на противниците на Запада като съгласуван блок не е просто аналитично погрешно. То е опасно до степента, в която се самоосъществява. Вярата в солиден и враждебен съюз може да обезкуражи Запада дори да се опита да отдалечи различните членове.

Има прецедент за този вид грешка. Измина едно поколение, откакто Джордж Буш-младши изправи САЩ срещу „Оста на злото“. По онова време моралният абсолютизъм на думата „зло“ предизвика повечето либерални подигравки. В ретроспекция добавката „ос“ беше още по-лоша. Имаше много малко общо между една баатистка страна като Ирак (изповядваща идеология за единна арабска държава – бел. прев.), теократичния Иран и комунистическата династия Северна Корея, на 4000 мили разстояние от тях.

Грешката имаше не само академични последици. При подвеждането под общ знаменател на три толкова различни образувания Буш не смяташе, че нахлуването в едно може да засили друго. Никоя държава обаче не спечели повече от воденото от САЩ фиаско в Ирак от Иран, чиято дълга ръка сега шета из региона почти на воля.

В общите си очертания външната политика на свободния свят през следващите години повече или по-малко е ясна. Тя трябва да бъде търпелива игра за разкриване на противоречията в автократичния свят: между теократи и комисари, между затворени икономики и търговски такива, между надигащи се сили и затихващи, между държави с широки контакти със запада и пълни парии. Вместо това имаме не кой да е, а Мич Макконъл (лидерът на републиканското малцинство в сената на САЩ– бел. прев.), който описва Русия, Китай, Иран и Северна Корея като „оста на злото“. И четирите нации ще се изчервят от такова ласкателство, завършва Гънейш.