Ще се състои ли промишленият ренесанс на Америка?

След като са изчерпали всички други възможности, властите в САЩ най-накрая правят правилното нещо за местната промишленост: възприемат индустриална политика за насочване на капитала към разширяване на производствения капацитет на страната, пише за Financial Times Орън Кас, изпълнителен директор на American Compass.

Чрез Закона за инвестициите в инфраструктура и заетост, Закона за чиповете и науката и програмите за чиста енергия в неподходящо наречения Закон за намаляване на инфлацията (IRA) стотици милиарди долари публични разходи и субсидии предизвикаха скок в строителството. Разходите за промишлено строителство в САЩ почти се утроиха от средата на 2021 г. до средата на 2023 г., след като бяха непроменени през предходните шест години. Но празнуването на „промишлен ренесанс“, както главният изпълнителен директор на US Steel Дейвид Бърит нарече подема, е преждевременно.

Със сигурност настъпи революция в политиките. Лидерите от целия политически спектър възприеха необходимостта от публична роля в насърчаването на продуктивни инвестиции. Много икономисти признават, че правенето на нещата е важно по начини, които пазарите ще игнорират.

Също толкова важно е, че прилагането на политиките потвърди основната презумпция, че частният сектор ще отговори на индустриалната политика с инвестиции. Това не е малко постижение. Други политики, предназначени да предизвикат по-големи инвестиции - например намаляване на данъците и стимулиращи разходи - се провалиха многократно. Сега заводите за полупроводници и фабриките за батерии се развиват по план.

Това е добрата новина. Лошата е, че рамката на администрацията на Байдън няма да отиде отвъд тези плахи стъпки към истински ренесанс на промишлеността, защото не е предназначена за това.

Проблемът е най-очевиден с IRA, който е преди всичко законодателство в областта на климата. Посочвайки, че намаляването на използването на изкопаеми горива е най-достойната цел, той остава фундаментално несъвместим с укрепването на промишлеността в САЩ. Реторика за възстановяване на индустрията в стил „всички печелят“ чрез зелен преход не е логична, както трябва да е очевидно: ако изкопаемите горива нямат екологични недостатъци, например, силно субсидираният преход встрани от тях ще бъде ли разумна стратегия за индустриално възраждане? Разбира се, че не.

В действителност, ако оставим изменението на климата настрана и разглеждаме зеления преход като чисто индустриална стратегия, проектът е абсурден. Промишлеността е енергоемка. Достъпът до евтини, надеждни, изобилни доставки на изкопаеми горива - особено природен газ - е едно от ключовите конкурентни предимства на Америка.

Разработването на тези изобилни изкопаеми горива само по себе си е сред основните индустриални дейности на Америка и представлява някои от най-силните й експортни направления. Производството на превозни средства с двигатели с вътрешно горене е сред най-значимите сегменти в сектора. И все пак IRA успява само до степента, до която САЩ изоставят своето енергийно предимство и разчитат на по-нископроизводителни соларни и батерийни технологии и чуждестранни вериги за доставки.

Непреодолимото напрежение достигна връх със стачката на синдиката „Обединени автомобилни работници“ (UAW) срещу трите големи производители на коли в Детройт, у които преходът към електрически превозни средства е основна грижа. Ентусиазираните речи за „зелени работни места“ можеха да избегнат компромисите само докато политиките все още не ги налагаха. Тласкането на автомобилната индустрия към изграждането на по-скъпи превозни средства с по-малко продуктивни работници, зависими от веригите за доставки, доминирани от Китай, има реална цена както за американския капитал, така и за труда.

Натискът чрез Закона за чиповете и науката е по-добър. Възстановяването на авангардността при полупроводниците има значителна стойност само по себе си и за по-широкия сектор. Но моделът не се разгръща. Вашингтон ще напише големи чекове, за да финансира ограничен набор от проекти в индустрия, която е от особено значение, и после какво? САЩ се нуждаят от индустриален финансов орган с дългосрочен ангажимент за насочване както на публичен, така и на частен капитал в продуктивни проекти в целия сектор.

Ако и когато САЩ преминат отвъд просто харчене към постигане на устойчив напредък, този напредък трябва да бъде видим чрез ясни точки за валидиране. Две места, където трябва да се търси, са производителността на труда и балансът на търговията с продукти с напреднали технологии. И двата измерителя мигаха в червено по време на индустриалния упадък на нацията.

Абсолютната производителност в промишления сектор, а не просто нейният темп на растеж, спада от 2012 г. насам, включително и през последните две години. Фабриките в САЩ се нуждаят от повече работници, отколкото преди десет години, за да произвеждат същата продукция. Това не би трябвало да е възможно в една добре функционираща капиталистическа икономика и е несъвместимо с процъфтяваща индустриална база. Връщането към силен, устойчив растеж на производителността е задължително условие за истинския промишлен ренесанс.

По същия начин САЩ трябва да се стремят към глобално конкурентно предимство в продуктите с модерни технологии, които трябва да изглеждат като зона на експортна сила и по този начин да генерират благоприятен търговски баланс. Такъв беше случаят в началото на глобализацията, в началото на 90-те години. Но излишъкът от 60 милиарда долара тогава се обърна до дефицит от близо 200 милиарда долара днес (по цени от 2020 г.) Трябва да се потърси обръщане на тази тенденция.

IRA е обречен на провал и на двата фронта. Законът умишлено насочва капитал и труд към по-малко продуктивни промишлени процеси и по-голяма зависимост от вносни технологии. Макар досегашният му ефект да подчертава, че промишленият ренесанс може да бъде постигнат, остава да видим дали САЩ ще го осъществят.