Първият дебат между кандидатите за президент на републиканците, проведен в Милуоки (Уисконсин) наскоро, беше необичаен: в него не участваше човек, който в момента да има шанс на изборите следващата година. Единственият такъв, Доналд Тръмп, реши, че препирнята не си струва, пише колумнистката на Financial Times Джъмайма Кели.
„Водя на втория, който и да е той сега, с повече от 50 процентни пункта“, написа в петък четирикратно обвиняемият бивш президент в своята социална медийна платформа Truth Social. „Хората знаят какъв президент бяха, един от НАЙ-ДОБРИТЕ, така че защо да дебатирам?“
Тръмп потвърди по-късно, че „НЯМА ДА УЧАСТВАМ В ДЕБАТИТЕ!“. Вместо това той реши да даде интервю на Такър Карлсън, бивш водещ на Fox News, който заяви в лични текстови съобщения през 2021 г., че Тръмп е „сатанинска сила“, но по-късно се отрече от твърдението си, като каза на консервативен радиоводещ тази година: „Обичам Тръмп.“
Среща на страхливци, без съмнение. И все пак Тръмп има основания да пита защо трябва да се занимава с дебати. Въпреки нарастващите си проблеми с правосъдието, бившият президент продължава да е на километри от конкуренцията: той има рейтинг от 55,4 процента в проучването на RealClearPolitics, докато Рон ДеСантис е с едва 14,3%, а останалите кандидати на републиканците са под 10%.
Освен това Тръмп знаеше, че ще трябва да се противопостави на опоненти като Крис Кристи, който прекара кампанията си, хвалейки се, че ще го победи в истинска битка и прие за своя мисия детронирането му. Участието на Тръмп наистина би имало само една ясна полза за бившия президент и тя не е такава, от която той се интересува много. Появата му щеше да покаже, че той притежава важна морална добродетел: кураж.
Куражът обаче изглежда не е на мода. И не само за Тръмп или Карлсън, или тези в Републиканската партия, които постоянно отказват да обвинят бившия президент за каквито и да било неправомерни действия. Подобна липса на гръбнак беше показана, когато премиерът на Обединеното кралство Риши Сунак реши да не се яви на гласуването дали бившият министър-председател Борис Джонсън умишлено е подвел парламента относно „партигейт“ по време на пандемията (Сунак очевидно имаше „отдавна запланувани ангажименти“ този ден).
Проблемът е много по-широк от политиката. Самото общество изглежда страда от липса на кураж. Това е видно, когато корпорациите се поддават на социалния натиск, като уволняват служители, за да защитят своите марки, или когато използват флага на ЛГБТ+ общността в социалните мрежи, но не и в Близкия изток. Афиширането на добродетели може да е масово, но куражът, както и честта, не са сред тях. Всъщност всички стимули са в противоположната посока: няма какво толкова да загубите от това да се съгласите с това, което всички казват, дори и самите вие да не му вярвате, и може много да спечелите от доказването, че сте на „правилната“ страна.
Моралният или интелектуалният кураж - да си подадете главата и да кажете това, което наистина мислите - може да ви навлече огромни проблеми и обикновено не сте възнаградени за това.
Самото споменаване на куража е в упадък от дълго време. Статия от 2012 г. в Journal of Positive Psychology, която проследява колко често се появяват думи, свързани с моралното съвършенство, в американските книги (художествена литература и публицистика) през 20-ти век, установи, че използването на „кураж“, „смелост“ и „сила на духа“ (които са групирани заедно) е намаляло с две трети през периода.
През годините, през които САЩ участват във Втората световна война, средната честота на тези думи е била с почти 19 процента по-висока от четирите години преди и след войната. Селин Кесебир, доцент по организационно поведение в London Business School и съавтор на статията, ми казва, споделя авторката, че една от причините, поради които ние на запад сега говорим по-малко за кураж, е, че в момента живеем в относително безопасни времена. Липсата на нужда от физическа смелост, с други думи, изключва фокусирането върху моралния кураж в публичния разговор.
„Ако има реална заплаха, смелостта става необходима“, казва Кесебир. „Но в среда, в която няма много реални заплахи, не е нужно да я лансираме като добродетел.“
Моралният кураж не е еквивалентен на безразсъдство и не означава да бъдеш самоцелен провокатор. Според Аристотел на куража трябва да се гледа като на вид посредник между страхливостта и безразсъдството.
Но ако искаме нашите общества да процъфтяват, трябва да сме достатъчно смели, за да мислим за себе си и да отстояваме това, в което вярваме. Покойната американска писателка Мая Анджелоу беше права, когато каза: „Куражът е най-важната от всички добродетели, защото без него не можете да демонстрирате нито една друга последователно.”
12:54 | 10.09.23 г.
