Разширяването на ЕС: Не дали, а кога и как

Европейският съюз не обича да се разширява. Дори в най-добрите времена разширяването води до размиване на властта за съществуващите членове. Ако това има и икономическа цена, съпротивата нараства допълнително, пише Натали Точи, директор на Istituto Affari Internazionali и преподавател в Европейския университетски институт, за Politico.

Освен това, ако няма убедителна причина за сигурността за това и кандидатите се бавят с реформите, процесът замръзва, допълва тя.

Това се случи със Западните Балкани и Турция: икономиките им се развиват под средното за ЕС, управлението е слабо, демокрациите са несъвършени, има неразрешени конфликти и политизиране на разширяването. Отделно е гаранцията за сигурност, предоставена от Турция, Албания, Северна Македония и членството на Черна гора в НАТО и присъствието на алианса в Косово, заради което стремежът към разширяване отдавна се изпразни от съдържание, смята тя.

Все пак нахлуването на Русия в Украйна и възможността за присъединяване на т.нар. „източно трио“ (Украйна, Молдова и Грузия) върнаха разширяването в европейския дневен ред. В тези случаи говорим за относително бедни страни, крехки демокрации и неразрешени конфликти. ЕС би избегнал това разширяване, ако можеше, но не може.

Засега нито една от страните от източното трио няма лукса да бъде член на НАТО и в светлината на заплахата от Русия зад разширяването на ЕС вече има екзистенциална причина – сигурността. Така че разширяването сега просто трябва да се случи, но страните-членки се питат какво всъщност означава това. През следващите години трябва да се дадат отговори на много въпроси, посочва Натали Точи.

Първо, към коя страна трябва да бъде разширяването? В момента източното трио - особено Украйна и Молдова, има вятър в платната. Докато войната бушува и възстановяването остава приоритет на ЕС, присъединяването на Украйна ще бъде основен политически фокус.

Това повдига въпроса за отделянето на триото от Балканите, където императивът на сигурността за разширяване е по-слаб, реформите са бавни, както и разрешаването на конфликтите. Членовете на блока, които имат интереси в региона, обаче биха се противопоставили на това и ще постигнат своето.

Не е съвпадение, че когато Украйна, Молдова и Грузия получиха статут на кандидатки за членство през миналата година, същото стана и с Босна и Херцеговина, а Албания и Северна Македония започнаха преговори за присъединяване. Тъй като Киев и Кишинев са близо до това да получат зелена светлина за преговори за присъединяване през декември, усилията за свързване със Западните Балкани ще продължат.

Това обаче не означава, че през следващото десетилетие ЕС ще пристъпи към ново голямо разширяване от сегашните си 27 страни-членки до 35 държави. Такъв мегапакетен подход може да доведе до повторно забавяне на разширяването и/или до пълно изоставяне на приоритетите – реформи и основан на правила процес.

Освен това голямо разширяване вероятно ще се случи след десетилетие или повече, вероятно доста след края на войната, и вероятността е дотогава политическата пара да се е изчерпала. Така че тези, които вярват в разширяването, се питат как може да се запази инерцията, пише още Точи.

Всъщност, при условие че реформите се задвижат и поддържат, прегръдката на малки страни като Молдова на изток и Черна гора на Балканите може да се случи много преди едно десетилетие и да прекъсне парализата на разширяването на ЕС.

Това е свързано с решаващия въпрос как ще расте блокът. Стремежът към разширяване е по същество за Украйна, но Украйна е най-голямата и най-сложната страна за включване. Дори и с най-добрите намерения в Киев, Брюксел и в европейските столици е трудно да се види как Украйна може да влезе в ЕС за по-малко от десетилетие. Войната се води сега, така че стремежът към сигурност, реконструкция и демократична консолидация ще предшества пълноправното членство на страната.

Тук идват идеите за постепенна интеграция – както традиционни за влизане в единния пазар и по-голям достъп до фондовете на ЕС, така и по-иновативни, като включване на кандидатите в Европейската зелена сделка, цифровия пазар, индустриалната политика, външната политика и политиката на сигурност, посочва Точи.

Много е възможно Великобритания да поеме по подобен път обратно към ЕС, смята също така тя. Страната може да постигне секторни споразумения през следващото десетилетие.

Ако ЕС се разшири с няколко по-малки нови членки, но същевременно постигне този вид съществени споразумения по пътя към пълноправно членство, например с Украйна и Великобритания до 2034 г., това би било зашеметяващ стратегически подвиг.

Това ни води до последния въпрос: към какъв точно ЕС ще се присъединят новите членки. За разлика от последните две десетилетия, когато липсата на задълбочаване беше представена като причина или извинение за спиране на разширяването на блока, сега има по-голяма честност в признанието, че задълбочаването се случва, защото разширяването е необходимо. И така, какви реформи са необходими?

Най-очевидните и неотложни – а също и най-лесните – се отнасят до представителството: ще продължи ли всеки член да назначава комисар? Също така как трябва да се преразпределят местата в Европейския парламент и правата на глас в Европейския съвет?

Тук самият Лисабонски договор показва пътя, който трябва да се следва. Правилата са определени и те просто трябва да се прилагат, когато възникне необходимост.

След това е въпросът за взимането на решения, особено приемането на гласуване с квалифицирано мнозинство в области като външна политика, санкции и данъчно облагане. Разбира се, това са изключително важни въпроси сами по себе си, но, строго погледнато, те не са условия за разширяване. Единодушието наистина забавя нещата, но не спира шоуто. Просто е добра идея един блок, готов да продължи да се сблъсква с кризи, да може да реагира на тях бързо и ефективно, пише Точи.

Някои страни членки все повече гравитират към идеята за използване на конструктивно въздържане и клаузата за преход – както беше предложено от група външни министри на ЕС, въпреки че сякаш няма апетити за промени в Договора за ЕС.

Междувременно най-трудният набор от въпроси - особено що се отнася до Украйна - са за политики с големи бюджетни последици. В подготовката за влизането на Украйна ЕС ще трябва радикално да преразгледа своите общи селскостопански и кохезионни политики и да разбере как да включи Киев в следващата многогодишна финансова рамка, която започва от 2028 г.

На теория тези дискусии трябва да започнат следващата година и ЕС може вече да е твърде закъснял, за да се приспособи напълно към Украйна в следващия си бюджетен цикъл.

Все пак ЕС отделя 50 млрд. евро за възстановяването на Украйна през следващите четири години чрез механизъм, подобен на NextGenerationEU, като числото може и да се увеличи. Страната може потенциално да влезе в ЕС, без да бъде напълно интегрирана в бюджета за 2028-2034 г., предвид ролята на блока в извънбюджетното финансиране на възстановяването на Украйна.

Когато Жан-Клод Юнкер беше назначен за председател на Европейската комисия през 2014 г., той предизвика ненужно вълнение, когато заяви това, което всички вече знаеха: че разширяването няма да се състои по време на неговия мандат.

Следващият председател на Комисията, който ще встъпи в длъжност през 2024 г., трябва да се ангажира с това, което никой досега не е имал смелостта да каже: че разширяването ще се осъществи под негово наблюдение, заключава Натали Точи.