ЕС трябва да излезе с конкурент на китайската инициатива „Един пояс, един път“

На теория Европейският съюз би трябвало да е привлекателен партньор за много страни с ниски и средни доходи по целия свят. Той е най-големият пазар в света, неговият социален модел е широко аплодиран, а и съюзът е по-малко агресивен във външната политика, отколкото Китай или САЩ, пише икономическият коментатор за Европа на Financial Times Мартин Сандбу.

Също така на теория Латинска Америка би трябвало да бъде най-обещаващото място за ЕС, за да се възползва от предимствата си. Регионът е културно близък до Европа, до голяма степен е демократичен и споделя основополагащите ценности на ЕС, а имиграцията от него в блока е относително лесна за поемане.

Но когато европейските и латиноамериканските лидери се срещнат тази седмица за първата си среща на високо равнище от почти десетилетие, опитите им за сътрудничество ще изглеждат сякаш започват почти от изходна точка. В най-добрия случай търговското споразумение между ЕС и Меркосур (Бразилия, Аржентина, Парагвай, Уругвай и асоциирани страни – бел. прев.), което се изработва от десетилетия, ще получи политически тласък в посока ратификация.

Вероятно разочароващата среща ще е знак, че ЕС не е обмислял, камо ли формулирал, какви по-дълбоки форми на отношения може да предложи, освен традиционните търговски споразумения и такива за асоцииране.

Пандемията и войната на Русия срещу Украйна събудиха европейските лидери за опасната зависимост на техния континент от други за своята сигурност - от енергия до микрочипове. Те също така откриха, че геополитическите им приоритети са по-малко споделени, отколкото може би са предполагали, когато това имаше по-малко значение.

Първата стъпка към разрешаването на проблема – признаването, че той съществува – се случва. Но отне много време. Изграждането на европейско единство след 1945 г. около икономическата интеграция накара лидерите да гледат на световната сцена като на пазар: място за продажба на износ и източник на суровини.

Пазарът обаче е толкова лесно да се приеме за даденост, че може да се забрави, че изисква политическа основа - която Европа дълго време се задоволяваше да оставя на САЩ да поддържат. След кризата от 2008 г. европейските лидери бяха твърде погълнати от вътрешни проблеми, за да се адаптират към нарастващото изоставяне на тази роля от Америка.

Пандемията и войната подсилиха концепцията на френския президент Еманюел Макрон за „стратегическа автономия“, но дори това идва със солидна доза субективизъм. Повече от изолационистка автономия ЕС се нуждае от стратегически ангажимент, за да привлече други държави по-твърдо на своя страна.

Пренебрегването на света от Европа контрастира с китайската инициатива „Един пояс, един път“, която използва геополитиката и инфраструктурата, за да промени моделите на търговия в своя полза – включително чрез обръщане на главите на някои държави от ЕС. Фактът, че Пекин все още не е успял напълно, не означава, че е направил грешка, като е опитал.

Трябва да се признае, че ЕС наваксва. Неговите фонд за възстановяване от пандемията, нова енергийна политика и стремеж за насърчаване на технологични и индустриални инвестиции възстановиха баланса, след като някои държави членки бяха започнали да гледат по-доброжелателно към Пекин, отколкото към своите съседи.

Войната възкреси политическата воля да се използват перспективите за членство, за да се моделират други държави по образа на ЕС. Настоящите трудни отношения с Турция трябва да бъдат предупреждение: тази страна се реформираше, докато не се убеди през 2000-те години, че вратата на ЕС не е отворена за нея. ЕС не може да си позволи да загуби Украйна по същия начин.

Това, което все още липсва, е ангажирана стратегия за задълбочени отношения със страни отвъд възможните кандидати за членство. Това не е само въпрос на, да речем, осигуряване на критични доставки на минерали и метали (въпреки че е и това). Става въпрос за оформянето на свят, в който ЕС остава фактор, защото има повече и по-близки съюзници по глобални въпроси като географията на веригите за доставки, технологичните правила, международното управление и изменението на климата.

Това е амбиция с много по-високи залози, отколкото ЕС показва до момента. Тя ще изисква съизмеримо включване както на финансови и политически ресурси, така и на форми на партньорство, които са по-дълбоки от конвенционалните търговски сделки. Това може да означава нови форми на участие в самия единен пазар или широкомащабни миграционни партньорства.

Докато лидерите на ЕС обмислят как да адаптират своите институции към един по-голям съюз, те също трябва да помислят как да създадат по-тесни връзки с далечни страни. Те трябва да отговорят на амбицията на Китай и да се стремят към глобална икономика, която е възможно най-центрирана спрямо Европа. Но те трябва да имат по-високи цели от Пекин - да привличат държави не чрез финансово заробване, а чрез предлагане на по-дълбоки, взаимноизгодни връзки.

Мислете за този подход „повече за повече“ като за „Един пояс, един път“ с либерални демократични характеристики. Това може да изглежда нереалистично, но изобщо не е така, тъй като нищо по-малко от него не може да защити интересите на Европа, ако САЩ се откажат от либералния, основан на правила ред, след президентските избори догодина.