Половин век по-късно завръщането на инфлацията съживи травмата от 70-те години. Миналата година инфлационните ястреби в Европа и САЩ бяха обсебени от заплахата за спирала цени-заплати. Както се оказва, инфлацията не само не успя да се ускори, но вече е доста под пика си. Въпреки това всяването на страх продължава.
Страхът сега е свързан с упорството на инфлацията. Връщането ѝ до 2 процента е бойният вик. Както и преди половин век, това е дълбоко консервативен политически аргумент, представен като икономическа необходимост, пише за Financial Times британският историк Адам Туз.
Това не означава, че инфлацията не е истински проблем. В Европа, особено в Обединеното кралство, базовата инфлация се оказва упорита. В САЩ възниква въпросът как Федералният резерв ще премине „последната миля” – снижаване на инфлацията от 4 на 2 процента.
Проблемът нямаше да е толкова остър, ако бяхме уверени, че паричната политика работи. През 1979 г. тогавашният председател на Фед Пол Волкър използва двуцифрени лихви. Оттогава развитите икономики имат изключително малък опит в управлението на сериозна инфлация. Икономиката не е точна наука. Различните модели дават изключително различни оценки за това колко високи трябва да бъдат ставките. Това, което е ясно, е, че дори при сценарий с меко икономическо кацане достигането до 2 процента ще доведе до по-висока безработица. В най-лошия случай това ще срине банките и, както предупреди МВФ, ще окаже натиск върху крехките полуразвити и развиващи се икономики.
За да се премине през дезинфлационното чистилище, без да се излага на риск финансовата система, централната банка на централните банки, Банката за международни разплащания (БМР), сега застъпва тезата, че фискалната политика също трябва да се присъедини към битката, за да охлади допълнително съвкупното търсене.
И така, ето докъде стигнахме през 2023 г.: за да върнем инфлацията до 2 процента, като същевременно запазим банките, здравият разум настоява, че се нуждаем от по-високи лихвени проценти за по-дълго време плюс рестриктивна фискална политика. И в този момент трябва да се запитаме дали западните елити са научили нещо от последното десетилетие и половина.
Колко време мина, откакто призовавахме за нов социален договор, защитавайки демокрацията срещу изкривения капитализъм и отстоявайки приоритета на устойчивото развитие и климатичната криза? Разбира се, ценовата стабилност е важна и дори умерената инфлация има реални цена, особено за уязвимите групи. Но кризата с издръжката на живота е социален проблем, който трябва да бъде разрешен с подходяща социална подкрепа.
Казват ни, че изоставянето на целта за 2 процента инфлация би превърнало общество като британското в посмешище. Има много начини, по които Обединеното кралство се превърна в обект на подигравки напоследък, но да се използва това като аргумент за радикална и умишлено рецесионна политика, означава да се нанесе допълнителна вреда. Не се демонстрира сериозност чрез натрапчиво вкопчване в символи и обсебеност от собствената репутация. Точно този вид политика, наслоена върху годините на строги икономии, доведе Великобритания до безумието Брекзит.
Разбира се, обществените ангажименти са важни стълбове на социалния живот. Не трябва с лека ръка да отхвърляме институция като целта от 2 процента. Но, както всяка друга квази-конституционна норма, тя трябва да бъде подложена на обществен контрол и да бъде оценена спрямо изискванията на момента. Целта от 2 процента беше реалистична в ерата на „голямата умереност“ (периодът на ниска икономическа волатилност от средата на 80-те до кризата през 2008 г. – бел. прев.) Въпросът, който трябва да си зададем, е: подходяща ли е тя в ерата на поликризата? Предубеждава ли ни или ни помага да управляваме сложния баланс между капитализма и демокрацията?
Това е въпрос на трудни компромиси.
В епоха на популизъм и нарастващи призиви за расова справедливост, може ли незначителното намаляване на инфлацията да има приоритет пред младежката безработицата и тази сред малцинствата? Ако стоим зад профсъюзите като защитници на демокрацията и мощно противодействие срещу неравенството, не трябва ли да ги подкрепяме, вместо да осъждаме спиралата цени-заплати? Ако сериозно възнамеряваме да възстановим тъканта на нашето общество чрез публични инвестиции, доколко можем да подчиним фискалната политика на изискванията за финансова стабилност? И ако разбираме изключителната неотложност на проблема с климата, можем ли да рискуваме да задушим зелените инвестиции със строги икономии, както направихме през 2010-те?
Това са сериозни избори. Но ако либералната демокрация означава нещо, тя трябва да включва разумен обществен дебат. А това значи да не затръшваме вратата пред дебата, като се позоваваме на плашилото от 70-те години и изискваме централните банки да направят каквото и да е необходимо. Това не е демократичен дебат. Това е старата неолиберална логика „няма алтернатива“. Тази логика ни завеща жестоката реакция на популизма. Ако наистина се интересуваме от намирането на по-добър баланс между капитализма и демокрацията, единственото нещо, което трябва да ни вълнува, са алтернативите. Дори когато става дума за инфлацията.