Дългът е необходим за икономическия растеж, но носи и проблеми

Дългът е проблем от типа „Всичко навсякъде наведнъж“ (по името на спечелилия Оскар американски филм от 2022 г. – бел. прев.), пише глобалната бизнес колумнистка на Financial Times Рана Форухар.

Както публичният, така и частният дълг са от решаващо значение за растежа горе-долу от началото на цивилизацията. Но твърде многото от дълг (особено когато е частен) забавя икономиката. Тежестта на обслужването на дълга намалява реалните доходи и създава по-голямо неравенство, тъй като собствениците на капитал се облагодетелстват непропорционално, тъй като дългът има тенденция да подхранва по-високи цени на активите - поне докато балоните не се спукат.

Напоследък чухме много по тази тема благодарение на споровете във Вашингтон за тавана на дълга. Притесненията на републиканците относно нивата на държавния дефицит на САЩ бяха опровергани от факта, че те съсредоточиха толкова голяма част от преговорите си върху силно политически въпроси като намаляване финансирането на Службата за вътрешни приходи.

Във всеки случай областите от федералния бюджет, които подлежат на преразпределение, представляват само 15 процента от общите разходи. Резултатът е, че вместо федералният дълг да нарасне до 119 процента от брутния вътрешен продукт в рамките на едно десетилетие, той ще нарасне до 115 процента.

Засега само толкова. Това, което се изгуби в ожесточеността и шумотевицата на дебата е, че дългът, създаден от държавния сектор, се превърна в растеж в сектора на домакинствата. Това е тезата, изказана от бившия банкер Ричард Вейг, сега министър на банките и ценните книжа в щата Пенсилвания, в предстоящата му книга „Парадоксът на дълга“.

Вейг отбелязва, че през 2020 г., по време на пандемията от Covid, федералният дефицит на САЩ достигна 3 трилиона долара, тъй като правителството действаше, за да спаси икономиката на Америка - и до известна степен на света. В същото време богатството на страната като цяло се е увеличило с около 11 трилиона долара, до голяма степен благодарение на факта, че нетното състояние на домакинствата се е увеличило с 14,5 трилиона долара през същата година.

Всъщност, ако погледнете пълните три години на пандемията - от 2019 г. до 2022 г. - нетното богатство на правителството е намаляло с 1,7 трилиона долара (с 6 трилиона на федерално ниво), докато това на домакинствата се е повишило с 30,9 трилиона. Това е вярно дори когато вземете предвид спада на фондовия пазар от миналата година.

Защо? Защото държавният дълг се превърна в доход на домакинствата и увеличи нетното им богатство заради акциите и жилищата, които поскъпнаха заедно с дълга - публичен и частен - от 80-те години насам. „Дългът просто е необходим, за да се създаде растеж на БВП“, казва Вейг, който обяснява защо съотношенията общ дълг към БВП в САЩ и във всички с изключение на две от седемте най-големи икономики в света са се повишили в синхрон от 50-те години на миналия век.

Той нарича това „модел на държавен дълг и разходи“, при който ползите от държавните разходи отиват към нефинансовите предприятия, както и към домакинствата. Това се случва в различна степен - в САЩ например ползите отиват предимно за домакинствата, докато в Япония - за нефинансовите предприятия. Забележителните изключения от този модел са Германия, която разчита на търговски излишъци, за да стимулира растежа, и Китай, където дългът от нефинансовия сектор повишава доходите на домакинствата.

Изводът е, че дългът поражда растеж. Така че тогава, защо да се притесняваме от него, било то публичен или частен? Защото дългът носи и проблеми.

Проблем номер едно е, че растящият дълг води до увеличаване на неравенството. Това е така, защото по-високите стойности на активите облагодетелстват предимно богатите. В САЩ това е особено вярно от края на 80-те години, когато настъпи финансиализацията. Дори ако доходите се покачват, може да има криза с издръжката на живота (както е очевидно в момента в САЩ и много други части на света), когато цените на жилищата, в здравеопазването или образованието изпреварват заплатите. 

Проблем номер две е, че растящият частен дълг се превръща в спирачка за икономиките, тъй като обслужването на дълга на домакинствата се превръща във все по-голямо бреме за тези, които не са толкова заможни.

Цикълът на воден от дълга растеж съществува от векове. Правителствата използват дълга, за да финансират войни, а след тях има тенденция на възраждане в частния сектор, която води до по-големи финансови заеми. В крайна сметка има твърде много заеми, което води до излишък на дългове. Те от своя страна изискват държавно спасяване.

Това е процес, който не само е изтощителен, но и води до икономическа и политическа нестабилност - от сривове на фондовите пазари и жилищни кризи до проблеми с тавана на дълга и обществено негодувание срещу богатите.

Все още не знаем как да преминем отвъд цикъла на растеж, движен от дълга, но Вейг предлага мисли за това как да ограничим най-опасните излищъци при дълговете и да приоритизираме различните заинтересовани страни, когато настъпят неизбежните дефолти. Ключовият урок е, че в много случаи скоростта на нарастване на дълга е толкова важна, колкото и общата сума на самия дълг. Вейг съветва политиците да наблюдават този показател както в публичния, така и в частния сектор.

Опрощаването на дългове трябва да се разглежда не толкова в морално отношение, колкото като практическо икономическо решение. Вейг смята опрощаванията в области като студентските заеми и здравеопазването за оправдани, тъй като те насърчават разходите. Намаляването на големите търговски дефицити е друг начин за справяне с проблемите на дълга, нещо, което ще подкрепи аргументите на онези в САЩ, които искат по-добър баланс между потреблението и производството. Тази цел бе приоритетна както за Тръмп, така и сега за Байдън.

Разбира се, дефицитът на една държава е излишък за друга. Точно както заемите в публичния и частния сектор са преплетени, така е и с дълговете на САЩ и света.