Бюджетните дефицити нямат значение само при определени условия

„Дефицитите нямат значение.“ Този цитат не идва от някой европейски социалист прахосник, а се приписва на определено консервативния Дик Чейни, вицепрезидент на САЩ от 2001 до 2009 г., пише за Financial Times финансовият журналист Филип Когън.

Според разказ на бившия американски министър на финансите Пол О’Нийл, през 2002 г. Чейни цитира администрацията на Рейгън като доказателство за своята теза; националният дълг се утрои при управлението на републиканците през 80-те години, но икономиката на САЩ процъфтяваше и доходността на облигациите спадна рязко.

През двадесетте години след забележката на Чейни федералният дълг на САЩ се удвои като дял от БВП. Но доходността на 10-годишните американски ДЦК не е по-висока, отколкото беше преди две десетилетия; всъщност през по-голямата част от този период доходността бе на много по-ниски нива, въпреки че дългът растеше. Продължаващите вълнения около тавана на дълга на САЩ нямат нищо общо с желанието на пазарите да купуват американски дълг, а са изцяло свързани с желанието на политиците да спазват ангажиментите на правителството си.

Въпреки това обобщенията на Чейни не винаги са били потвърждавани другаде. През последните девет месеца британското правителство откри проблемите, които могат да възникнат, когато разходите за финансиране внезапно се увеличат. И това отново разпали дебата относно способността на правителствата да поддържат продължителни дефицити.

В единия лагер са духовните потомци на Маргарет Тачър, бившата британска министър-председателка, която се стремеше да балансира бюджетите, твърдейки, че „добрите консерватори винаги плащат сметките си“. Съвременните бюджетни ястреби често казват, че правителствата не трябва да прехвърлят тежестта на изплащането на дълга на следващите поколения. Мнозина твърдят също, че бюджетните дефицити са причинени от прекомерни държавни разходи и че намаляването им е не само разумно, но и ще стимулира икономическия растеж. В другия лагер са мнозинството от икономистите, които твърдят, че за разлика от индивидите, правителствата всъщност са безсмъртни и могат да разчитат на инфлацията или на бъдещите поколения, за да изплатят дълговете си.

Те посочват, че държавният дълг, като дял от брутния вътрешен продукт, е бил много висок (и в САЩ, и в Обединеното кралство) след Втората световна война. Този дълг обаче не се оказа пречка за бързия икономически растеж. Освен това застаряващото население в развития свят означава, че има „пренасищане със спестявания“, тъй като гражданите заделят пари за пенсионирането си, което улеснява финансирането на дефицити.

Но свободата на правителствата да емитират дълг идва с няколко уговорки. Първо, една държава трябва да може да емитира дълг в собствената си валута. Много развиващи се страни откриха опасностите от издаването на дълг в долари. Ако такава страна бъде принудена да девалвира валутата си, тогава разходите за обслужване на дълга в долари скачат. Второ, държавите се нуждаят от централна банка, която е готова да подкрепи своето правителство, като изкупува неговия дълг. Програмите за количествено облекчаване (купуване на финансови активи от централните банки – бел. прев.) несъмнено улесниха правителствата в поддържането на дефицити.

По време на кризата в еврозоната от 2010-12 г. дефицитът имаше значение за страни като Гърция и Италия. Доходността на техните облигации скочи, тъй като инвеститорите се страхуваха, че задлъжнелите държави може да бъдат принудени да напуснат еврозоната. Това щеше да принуди правителствата им или да изпаднат в неплатежоспособност, или да се опитат да деноминират дълга си в местната валута. Гърция се обърна за помощ към съседите си, но установи, че другите страни не желаят да предоставят необходимата ѝ подкрепа, освен ако Атина не овладее бюджетния си дефицит.

За много евроскептици това доказа глупостта на присъединяването към единната валута. Великобритания беше освободена от подобни ограничения, тъй като емитира дълг в собствената си валута и имаше централна банка, готова да предприеме количествено облекчение. Като се има предвид това пространство за маневриране, финансовата криза от миналата есен, която последва минибюджета, предложен от краткотрайната администрация на Лиз Тръс, беше още по-шокираща.

Докато Тръс се опитваше да влезе в образа на Тачър, тя отхвърли бюджетната предпазливост на Министерството на финансите като „икономика на сметалото“. Тя заяви, че намаляването на данъците ще доведе до по-бърз икономически растеж, така че дефицитът да изчезне от само себе си с повишаването на държавните приходи.

Пазарите обаче не приеха този аргумент. Минибюджетът беше последван от грандиозна разпродажба на британски лири и държавни облигации на Обединеното кралство. Второто може би се дължеше на усилените с ливъридж залози, направени от британските пенсионни фондове върху ДЦК. И все пак икономическият анализ на екипа на Тръс не успя да предугади това развитие.

Доверието на инвеститорите в британската икономическа политика вече беше подкопано от гласуването за Brexit и от голямото текучество на премиери и финансови министри. Проблемът не е решен. Данните, публикувани наскоро, показаха, че Великобритания все още се бори с инфлацията и доходността на местните ДЦК скочи обратно към нивата, достигнати след минибюджета.

Така че афоризмът на Чейни се нуждае от корекция. Дефицитите нямат значение, ако правителството взема заеми в собствената си валута и има приятелска централна банка, стабилна инфлация и доверието на финансовите пазари. Важно е и продължаването на глобалното пресищане от спестявания. Тези необходими условия означават, че има много възможности бъдещите правителства да загазят фискално.