Избирателна активност от 89% в държава с население от близо 90 млн. души засрамва повечето либерални демокрации. Турция, разбира се, не е либерална демокрация. Нарушенията на правата на човека и основните свободи, ерозираното върховенство на закона и разрушеното разделение на властите не оставят място за съмнение.
Парадоксално, но точно това прави първия изборен тур в Турция толкова забележителен: в политическа система, в която правата са отменени и всички баланси са нарушени, изборите не могат да бъдат честни. Въпреки това нито един кандидат не получи абсолютно мнозинство, пише Натали Точи, директор на Istituto Affari Internazionali, сътрудник в IWM, Виена, и преподавател в Европейския университетски институт.
Трудно можем да си представим да има втори тур на изборите в Русия на Владимир Путин, Китай на Си Дзинпин или Египет на Абдел Фатах ел-Сиси. Турската политическа система не е демократична, но турското общество демонстрира демократична устойчивост, на която се възхищава целият свят. Независимо от резултатите от предстоящия втори тур на президентския вот, това е нещо, което си заслужава размисъл.
След като получи 49,5% от гласовете на първия тур, президентът Реджеп Тайип Ердоган вече има вятър в платната си. Дори и не всички гласове, дадени за националистическия кандидат на първия тур Синан Оган, да отидат за действащия лидер — в зависимост от сделките, сключени през двете седмици до вота, това ще е чиста победа срещу опозиционния кандидат Кемал Кълъчдароглу.
Вярно е, че тези резултати не отговарят на очакванията на опозицията. Докато социологите подценяваха издръжливостта на Ердоган, мнозина смятаха, че този път ще бъде различно. Ръстът на инфлацията, стагниращата икономика и неправилната реакция на държавата на земетресението, отнело живота на над 50 хил. души, са силни причини да се очаква обрат в политиката. Това обаче не се получи.
След първия кръг на президентските избори се видя, че Турция е все по-географски разделена страна, обхваната от нарастващ национализъм, дълбоко вкоренена културна война и с трайна привлекателност на популисткия авторитаризъм, пише Натали Точи.
Преизбирането на Ердоган би бил удобен резултат за Европа, допълва тя. Европейският съюз ще може да говори за ценности, като критикува авторитаризма на Турция, върху който няма влияние, докато цинично върви по пътя на трансакционните отношения с един безсрамно трансакционен лидер. Олицетворение на това е продължението на миграционната сделка от 2016 г.
До известна степен неувереността на Турция по отношение на руската инвазия в Украйна донесе и някои ползи - като зърнената сделка. Въпреки че няма гаранция, че тази неувереност ще се задържи, като се има предвид нарастващото нетърпение на турското общество към бежанците, на което дори Ердоган трябва да се обяснява, сигурното е, че Кълъчдароглу ще се отклони от подобни трансакционнии отношения. От една страна, той даде заявка да върне демокрацията в Турция в правилния път, а от друга, той в крайна сметка щеше да почука на вратата за присъединяване към Европейския съюз.
Следователно победата на опозицията би принудила ЕС да се погледне в огледалото, което ще разкрие много противоречия. Що се отнася до Турция, това отражение не е хубаво, пише още Точи.
Означава ли това, че Съюзът вече може да седне, да се отпусне и да приеме, че всичко остава същото? Не, допълва тя.
Изборите в Турция говорят за демократичната устойчивост на едно общество, което заслужава внимание и подкрепа. Дори Ердоган да влезе в третото си десетилетие на власт, това доказва, че той и Турция не са синоними.
За Европа това означава да се въздържа от засилване на критиките срещу турската демокрация, което, на фона на засилващия се национализъм, има ефект на бумеранг. Вместо това Брюксел ще трябва да потърси алтернативни, по-тихи начини за ангажиране с турското общество, освен с неговия лидер. Продължаването на повърхностните отношения с Турция чрез Ердоган не отдава дължимото на страната и потенциала ѝ за промяна, смята Натали Точи.
Изборите в Турция също ни казват нещо за устойчивостта на авторитарния популизъм, избирателните автокрации и демократичните и авторитарни държави. Европейският съюз трябва да се научи да живее с тези страни, като помисли какво може и какво не може да прави.
Това, което не може да се направи, е Брюксел да се надява да промени тази ситуация чрез декларативна дипломация, проповядване и убеждаване. Това стана особено ясно след неуспешните опити на западните сили да ухажват страните в Африка, Източна Азия и Латинска Америка за войната в Украйна, като говорят за основан на правила ред, демокрация и антиколониализъм.
Това не означава, че Европа трябва да се откаже от тези аргументи или да обърне гръб на онези, които не са съгласни с нея, че да позволи на Русия да играе играта „Западът срещу останалите“. По-скоро Европа трябва да намери начини да търси партньорства, в които да предлага стойност на своите събеседници, като същевременно очаква нещо също толкова осезаемо в замяна. Това трябва да бъде направено прагматично, но не повърхностно, както се случи с Турция на Ердоган.
Едно е да се води честен разговор, в който Европа излага ясно от какво има нужда и какво предлага в рамките на правото и закона. Съвсем друго е да се проповядват ценности, докато цинично се преследват сделки с надеждата, че политическата промяна в тези страни никога няма да разкрие противоречията на Запада, заключава тя.