Защо Европейският съюз обича Ердоган

Има много причини, поради които западните лидери не харесват Реджеп Тайип Ердоган. По време на 20-годишното си управление турският президент затваря журналисти и опозиционни фигури, жестоко репресира протестиращи и управлява зле икономиката. На външнополитическия фронт той се приближи към Русия, нахълта в Сирия и наложи ветото си в НАТО, за да блокира присъединяването на Швеция в критичен момент за алианса.

Има една причина обаче, поради която на европейските лидери може да им липсва застаряващият турски лидер, ако той изгуби от конкурента си центрист Кемал Кълъчдароглу на президентските избори на 14 май. Фактът, че Ердоган е на власт, особено след като предприема все по-авторитарен подход през последните години, позволи на ЕС да заобиколи въпроса за това дали Турция трябва да се присъедини към редиците му, пише главният кореспондент на Politico в Брюксел Сюзан Линч.

За много европейски политици Ердоган бе полезен политически антагонист, позволявайки на ЕС легитимно да изключи всяко сериозно обсъждане на членство на Анкара в съюза.

Все по-неприемливото му поведение, докато затваряше политически противници и се противопоставяше на нормите, наложени от върховенството на закона, даде на ЕС политическото покритие да избегне въпроса.

Смяна на режима може да промени тази динамика.

„Това, което виждам през последните няколко години, е, че Турция и ЕС се движат в противоположни насоки“, казва Селим Кунералп, бивш постоянен представител на Турция в ЕС. „Турция под управлението на Ердоган се отдалечи от европейските ценности, процесът на присъединяване спря напълно, в резултат на което идеята Турция да стане член на ЕС вече не е надеждна цел“.

Историята на отношенията между ЕС и Турция датира от над 60 години. През 1959 г. Турция подава молба за асоцииране с Европейската икономическа общност – предшественик на ЕС, а през 1987 г. и молба за членство. Десетилетие по-късно страната получи статут на кандидат и започна да прави значителни стъпки, за да отговори на критериите за членство.

С идването на Ердоган на власт обаче постепенно отношенията между Анкара и Брюксел се влошиха, а няколко държави членки ясно показаха, че не са особено отворени за приемане на Турция в ЕС.

Застой

Има няколко причини за влошаването на отношенията – като и двете страни сочат с пръст другата.

Решението на ЕС да приеме Кипър през 2004 г. е постоянна точка на търкания. Турция окупира северната част на острова от 1974 г. - факт, който Никозия иска да бъде решен, преди да се съгласи на по-близки отношения между ЕС и Анкара.

Тогава се появи и ефектът Саркози. През 2011 г. френският президент за кратко посети турската столица и отправи ясно послание: Франция е твърдо против членството на Турция в ЕС. Няколко официални лица казват за Politico, че тази визита е била повратна точка за Ердоган.

От другата страна на отношенията е авторитарният завой на Ердоган, който удари смъртния гонг за перспективите на страната за членство.

Бруталното потушаване на протестите в Парк Гези през 2013 г. бе предвестник на дори по-драконовския отговор на провалилия се опит за преврат през 2016 г. Ердоган затвори десетки хиляди, след това затвърди властта си в конституционен референдум през 2017 г.

Неговата грубост се противопоставя на критериите от Копенхаген - условията, които всяка страна, която иска да се присъедини към ЕС, трябва да изпълни и които включват гаранции около върховенството на закона, правата на човека и защитата на малцинствата.

До 2018 г. лидерите на ЕС вече бяха видели достатъчно. Изявление на Европейския съвет от същата година го каза директно: преговорите за присъединяване на Турция „са в застой“.

По-добра атмосфера

Големият въпрос, който виси над отношенията ЕС-Турция, е дали това ще се промени след изборите в неделя.

Изборите, в които се смяташе, че Ердоган ще изгуби, се превърнаха в едно от най-големите изпитания в политическата му кариера, тъй като социологическите проучвания показват, че е рамо до рамо с опозицията, водена от Кълъчдароглу.

Промяна в правителството вероятно ще даде глътка свеж въздух в партньорството между Турция и Запада. Кълъчдароглу заяви, че иска да рестартира процеса на присъединяване към ЕС и ще ангажира Турция да изпълнява решенията на Европейския съд по правата на човек – още една стъпка далеч от Ердоган.

Перспективата за ново управление на Турция обаче може да не заличи много от основните точки на търкания. „Вътрешните предизвикателства ще останат същите, който и да е на влст“, казва Галия Линденщраус, старши научен сътрудник в Institute for National Security Studies. „Има дълбока икономическа криза, а сегашното правителство предлага всякакви популистки мерки за облекчаване на настоящата криза, които ще спрат след изборите“.

Вашингтон не крие особено желанието си за промяна в управлението на Турция – важен член на НАТО. През 2019 г. Джо Байдън, тогава все още кандидат за президент, заяви, че САЩ трябва да подкрепят опозиционните лидери на Турция, за „да се изправят срещу Ердоган и да го победят“. „Той трябва да плати цена“ за авторитаризма си, каза бъдещият американски президент в интервю – коментари, които разгневиха турското правителство.

Линденщраус очаква „по-добра атмосфера“ между Брюксел и Анкара, ако Кълъчдароглу дойде на власт. Шестпартийната опозиция сигнализира, че иска да рестартира отношенията с ЕС и ще предприеме промени по някои от мерките на Ердоган, които нарушиха критериите от Копенхаген, като например връщане към парламентарна, а не президентска система на управление.

Основните проблеми обаче – най-вече Кипър, но и перспективата за присъединяване на огромно, сравнително бедно население към съюза – означават, че няма да има много страни в Европа, които да бързат да отворят вратите. Макар че малцина ще го кажат публично, много държави са предпазливи и към присъединяването на предимно мюсюлманска страна като Турция.

„Няма начин страните членки на ЕС дори да са близо до обмислянето на членство на Турция в съюза“, казва високопоставен европейски дипломат.

Ново начало

Линденщраус казва, че може да си представи напредък по въпроси като либерализиране на визовия режим или актуализиране на митническия съюз между ЕС и Турция, който съществува от 1995 г. насам, но не и нещо повече. „Присъединявам се към скептиците, като казвам, че според мен проблемите с присъединяването на Турция в ЕС съществуваха преди автократичния завой на Ердоган“, казва тя.

Илке Тойгюр, старши сътрудник в мозъчния тръст CSIS, казва, че осъвременяване на споразумението за асоцииране между двете страни е един от начините за съживяване на отношенията. „Вместо него европейските политици трябва да приемат по-подходяща институционална рамка“, казва тя. Тя предполага, че двете страни може да спечелят от споразумение за асоцииране като тези, които ЕС има с други държави, започнали процес по присъединяване наскоро.

Евентуално преработено споразумение може да включва въпроси като действия по климатичните промени, миграция и търговия и ще подобри отношенията с Брюксел, изглаждайки пътя, когато става въпрос за по-трудния процес на присъединяване.

Други са по-скептично настроени и предполагат, че не е задължително всички в Европа да празнуват загуба на Ердоган. „За някои в ЕС може да е по-добре да имат авторитарен лидер в съседство и по-скоро бизнес отношения с Турция, отколкото сериозно да се занимават с въпроса за присъединяване“, казва Галип Далай, специалист по Турция в мозъчния тръст Chatham House.

„Демократична Турция би поставила много по-фундаментален проблем за Европа“, добавя той.