Потокът от европейски лидери, посещаващи Пекин напоследък, е свързан с риск. Нетърпеливостта на Европа ще я направи да изглежда в очите на Китай все повече като страната в дипломатическите отношения, която не може да чака другата да предложи нещо, а трябва първа да поиска. Но какво точно иска Европа, се пита икономическият коментатор за Европа на Financial Times Мартин Сандбу.
Достатъчно ясно е къде са интересите на Китай. Политически той иска да раздели Запада, обединен от нападението на Владимир Путин срещу Украйна. От икономическа гледна точка Пекин иска да предотврати всякакви действия на ЕС за ограничаване на пазарния му достъп. Като комбинация от двете, той иска да увеличи икономическата зависимост на Европа от Китай. Логично е Пекин да подхранва желанието на европейците да се дистанцират от Вашингтон, недоволството им от натиска на външната политика на САЩ, както и техните търговски интереси. Оттук и добре разпознатата дипломатическа офанзива на Китай по време на Световния икономически форум в Давос през януари.
По-трудно е да се опишат целите на Европа. Разбира се, тя иска Си Дзинпин да убеди Путин да се откаже от обсесията си да заличи Украйна от картата. Но това е просто надежда, а не политическа цел, ако европейските лидери не могат надеждно да се ангажират с ограничаване на икономическия обхват, докато Пекин действа против техните стратегически интереси. И потокът от посещения в Пекин подкопава тази надеждност.
Речта на председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен преди собственото ú пътуване в Пекин беше стъпка в правилната посока. Тя подкрепи анализа на ЕС, че Китай е едновременно системен съперник, икономически конкурент и стратегически партньор. Но тя отиде много по-далеч, заплашвайки да блокира икономическите възможности на Китай в Европа, ако Пекин остане на сегашния си курс. Сега тя ще има тежка битка, за да накара столиците на ЕС да се обединят зад този по-твърд подход.
Междувременно в САЩ министърът на финансите Джанет Йелън наскоро изнесе реч, която по същество синхронизира Вашингтон и Брюксел. Тя загърби "отделянето" от Китай като "катастрофално". Вместо това САЩ ще подчинят икономическата си политика на националната сигурност и правата на човека, но тясно, като същевременно приветстват икономическата конкуренция и търсят сътрудничество по глобални предизвикателства като климатичните промени и дълговите кризи. Тя можеше да използва брюкселския триптих за „съперник, конкурент и партньор“. Заедно двете речи предполагат добре дошли усилия за общ трансатлантически подход.
Проблемът е, че - за разлика от САЩ - има твърде много признаци, че Европа не желае да обвърже своите икономически амбиции с естеството на системните заплахи от Пекин. Забележките на френския президент Еманюел Макрон, че Европа не е „васал“ на САЩ, е един такъв знак. Изграждането на независим път е хубаво, но да се действа самоцелно различно от САЩ е чисто контриране. Естествено е, например, да има негодувание, че Вашингтон всъщност решава какво оборудване за производство на чипове холандската компания ASML може да изнася в Китай - но негодуванието не е заместител на собствената политика за чуждестранни инвестиции и експортен контрол. Фон дер Лайен обеща такива неща в речта си, но корпоративна Европа едва ли ще позволи подобни ограничения без бой.
Много европейски бизнес лидери все още се облизват за необятния китайския пазар, а посещенията на повечето политически лидери в Пекин са очевидно с търговска цел. Тук стигаме до същността на това защо ЕС има трудност да упражнява надеждна геоикономическа политика. В политическата икономика на Европа стратегическите цели все още не отговарят на сливането между търговските интереси на големите корпорации в основните държави от ЕС и вкоренените инстинкти за задълбочаване на търговията на Европейската комисия и много от по-малките икономики в Европа. Пекин има основателна причина да седне и да чака.
Но нещо се променя. „Достъпът до Китай“ за корпорациите от ЕС все повече означава разширяване на производството в самия Китай, а не износ на произведени в Европа стоки и услуги там. Преди пандемията производителите на автомобили в ЕС изнесоха около половин милион коли в Китай, но създадоха 10 пъти повече автомобили с европейска марка там. Някои дори ще сметнат, че е по-лесно да се правят електрически превозни средства там, за да се доставят обратно в Европа, отколкото да се разширява производството у дома.
Печалбите от такава търговия ще бъдат от полза главно за корпоративните акционери в ЕС, а не за работниците, малките компании и страните, които понастоящем са част от германската веригата за доставка на автомобили. В крайна сметка политиците ще осъзнаят факта, че ползите не са широко разпръснати. Едва тогава е вероятно да видим икономически съображения, твърдо обусловени от геостратегическите интереси в политиката ЕС-Китай. Дотогава едва ли Пекин трябва да го приема на сериозно. Време е Европа да научи, че това, което е добро за Volkswagen, не е непременно добро за Европа.
16:31 | 24.04.23 г.
