През 1964 г., когато признава, че „червеният“ Китай все още е кариерен край за президента на САЩ, Шарл де Гол прави точно това. По-късно той извади Франция от интегрираното военно командване на НАТО. По време на една епична, почти омирова обиколка из Латинска Америка, той обеща на този регион своята солидарност срещу неназован, но не труден за отгатване хегемон. Въпреки че никога не бе на еднакво разстояние между САЩ и СССР, той обичаше да рисува фалшива еквивалентност между тяхната прекомерна мощ.
Сега поставете Еманюел Макрон в някаква перспектива, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш. Да, на думи и поведение той се доближи твърде много до Китай по време на неотдавнашното си посещение там. Той постави дистанция между Франция и останалата част от Европа, между Европа и САЩ, между Запада и Тайван. Никой лидер в демократичния свят не се нуждае повече от редактор.
Но всеки един от неговите предшественици или наследници би могъл да направи същото или по-лошо. Франция често иска да бъде „трета сила“ в света. (Преди студената война да приключи, Франсоа Митеран предложи Европейска конфедерация, която да включва Русия.) Тя има по-голямо дипломатическо и военно влияние от която и да е друга държава в ЕС. Съберете тези реалности и „Европа“, доколкото такъв играч съществува в световните дела, никога няма да се ангажира изцяло с линията на САЩ по отношение на Китай. Проблемът не е в един буен лидер.
Има причини, извън Франция, да се съмняваме, че Америка и Европа някога ще бъдат едно цяло срещу Китай. Първо, залозите не са еднакви. САЩ защитават позицията си на сила номер едно в света. Нито Европа, нито която и да е от нейните съставни държави е имала този статут в последния около век. Сам по себе си възходът на конкурентна сила няма същия ефект в Берлин или Брюксел, както във Вашингтон. (Въпреки че, както казва председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, начинът, по който се упражнява властта е все по-важен.) Няма официален ангажимент за поддържане на надмощие, защото липсва самото надмощие.
Второ, САЩ са, или могат да бъдат, самодостатъчни. Те имат ресурсите в енергетиката, селското стопанство и технологиите. В областта на полупроводниците обаче САЩ все още работят за намаляване на зависимостта си от външни сили. Но Америка може поне да обмисли „отделяне“ (между другото фраза, която нейните лидери използват много по-малко от нас, коментаторите) от Китай. Това е по-малко вярно за Стария континент, чиито различни зависимости бяха болезнено изложени, когато Русия нахлу в Украйна. Европа е осъдена от обстоятелствата да играе по-мека и по-перфидна игра.
На следващо място е неотменимият фактор разстояние. Ако в крайна сметка дори най-неподатливите нации в Западна Европа се вкопчиха в САЩ по време на Студената война, това беше, защото СССР беше твърде близък проблем, за да рискуват да направят нещо друго. Това не важи за Китай.
В скорошната си книга, която не заслужава блудкавото заглавие „Как Азия откри себе си“, историкът Найл Грийн се чуди какво представлява и дори къде е този континент. Толкова разпръсната, толкова разнообразна в своите цивилизации (някои от които бавно влизаха в контакт и разбираха една друга), Азия може да е твърде обширно нещо, за да бъде дефинирана.
Продължете тази мисъл и ще осъзнаете, че дори САЩ имат претенции за азиатска страна. Не става въпрос само за няколко хиляди мили тихоокеанско крайбрежие. Или за демографските тенденции, които сочат, че азиатците ще изпреварят латиносите като най-голямата група имигранти в Америка до средата на века. Това е просто навик. Независимо дали го датираме от отварянето на Япония (1853 г.) или Испано-американската война (1898 г.), САЩ са били военен фактор в Азия много преди да бъдат такъв в Европа. По време на „изолационистките“ 30-те години на миналия век те владееха Филипините. Само на Япония се падат 31 процента от действащите американски войници, разположени в чужбина. Калифорния, най-важният щат в културен, технологичен и военен план, е обърната към Азия не само в географски смисъл.
САЩ усещат всяка смяна на властта в Азия с чувствителността, ако не точно на местен, то на нещо много повече от отдалечен търговски партньор и гарант за сигурност. Това ниво на ментална инвестиция в този „театър“ не съществува сред управляващата класа на никоя европейска столица.
Нищо от това не означава, че визията на Макрон за Китай някога ще бъде успешна в Европа. Има твърде много недоверие към френските мотиви. А във Великобритания, Германия, Полша и балтийските страни - твърде много уважение към Америка. Но Европа никога не може да има сходни възгледи за Китай със САЩ, нито като съдържание, нито като огромния приоритет, който те му отдават. И как би могла? Макрон смята себе си за човек на съдбата. Географията е съдба.
18:53 | 21.04.23 г.
