Brexit се оказа разрушителен процес. Той не само нанесе щети на страната, намалявайки темпа на растеж и отвличайки вниманието от смъртоносни заплахи като затлъстяването, например, но и ощети партията, която поведе британците към него, пише Ейдриън Уулдридж от Bloomberg.
Може да е само април, но книгата The Conservative Party After Brexit: Turmoil and Transformation (Консвервативната партия след Brexit: Сътресения и трансформация) на Тим Бейл със сигурност е предопределена да спечели наградата като най-депресиращата книга на годината. Това е портрет на някога велика партия, хроника на загубено време и каталог на пропуснати възможности.
В 350 страници Бейл, професор по политически науки в Лондонския университет Queen Mary и водещ академичен експерт по Консервативната партия, ни напомня за поредица от събития, които всички биха предпочели да забравят: Тереза Мей кашля по пътя, докато различни букви падат от лозунга „Изграждане на страна, която работи за всички“; Борис Джонсън намира убежище в хладилник в сутрешно телевизионно шоу, за да избегне трудни въпроси; Доминик Къмингс, дясната ръка на Джонсън, казва на избрана комисия, че неговият шеф е „като количка за пазаруване, която се разбива от едната страна на пътеката до другата“; и Куаси Куартенг, който бърза да се върне от среща във Вашингтон, за да бъде уволнен от поста финансов министър от министър-председателя, най-добрата му приятелка Лиз Тръс, докато британската икономика затъва в руини.
Консервативната партия след Brexit създаде трима от най-лошите премиери на Великобритания. Мей е послушен държавен служител, който беше безнадеждно погрешно отхвърлена като висш политик. Джонсън е нарцисист, който винаги поставя собствените си краткосрочни интереси пред всичко друго, като рутинно лъже своите колеги и страната си. Той изчезваше за дълги периоди, когато трябваше да е на Даунинг стрийт (в един момент си взе двуседмична почивка, за да се опита да завърши книга за Шекспир, за която му беше даден аванс от 500 хиляди паунда). Тръс е странно роботизирана фигура, която се интересува само от две неща: силно опростена версия на икономиката на свободния пазар и заглавията на деня.
Тези тримата бяха само най-видните членове на менажерията на Brexit. Консервативната партия може да бъде сравнена с разпадащо се британско частно училище. Дейвид Камерън, който беше министър-председател от 2010 до 2016 г., се опита да го съживи, като нае някои модерни нови учители и запази старите изоставания скрити от бъдещите родители. Въпреки това Brexit даде светлината на прожекторите на множество слаби крушки.
Най-добрият политически аргумент за Brexit беше, че ще позволи на тази изпразнена партия да се свърже отново с „хората“. Глобализацията все повече разделяше страната на високообразовани „победители“, които работеха в икономиката, изискваща интензивно знание, и „губещи“, които работеха (или теглиха парите) в изостаналите региони. Либералният елит направи това още по-лошо, като се отнасяше към изостаналите като към убиец по пътя, който трябва да бъде прекаран от мултикултурната модерност. Brexit предостави ключа за пренастройване на политиката, както и за удовлетворяване на искането на партията за „суверенитет“.
Основното зад Brexit е краткият успех и дългосрочният провал на това пренареждане. Изборният триумф на Джонсън през 2019 г. доведе до това, че големи части от „изостаналата“ Англия гласуваха за торите за първи път. Но това беше по-скоро резултат от омразата на работническата класа към лидера на Лейбъристката партия Джеръми Корбин – типичният левичар от средната класа – и общото изтощение от Brexit.
Провалът на пренастройването беше отчасти резултат от личните грешки на Джонсън. Големите политически магьосници на торите като Робърт Пийл, Уинстън Чърчил и Харолд Макмилън бяха надарени с невероятни способности за фокусиране, упорита работа и най-вече сериозност – нищо от което Джонсън не притежава или дори не разбира.
Но по-дълбоките грешки отслабиха партията на Джонсън.
Първо, привържениците на Brexit бяха разделени относно причините за напускане на Европейския съюз. Глобалистите като Куаси Куартенг искаха да завършат революцията на свободната търговия, докато комунитаристи като Майкъл Гов искаха да се справят с проблемите на хората, изоставени от глобализацията.
Вторият недостатък беше икономическата глупост на целия проект за Brexit. Отмяната на Законите за царевицата от 1846 г. проработи, защото направи страната по-богата и подобри жизнения стандарт чрез намаляване на цените на храната. Торизмът на благосъстоянието проработи, защото британската икономика, подобно на тази на останалата част от Европа, се радваше на предимствата на кейнсианството. Но Brexit значително намали темпа на растеж на Великобритания. Дебатът сега е изключително за това кой да бъде виновен за неговия провал.
Във всяка прилична приказка за морал торите биха били бити на следващите избори заради манията им за Brexit. Лейбъристката партия вече елиминира най-силната причина да гласува за консерваторите, като замени Корбин с Кийр Стармър. А икономическите доводи срещу Brexit продължават да растат. Но Бейл правилно отбелязва, че поражението на торите през 2024 г. в никакъв случай не е сигурно. Торите най-накрая намериха компетентен лидер в лицето на Риши Сунак. Мечтата за изравняване тихомълком се изоставя в името на фискалната предпазливост.
Голямата ирония на Brexit е, че вместо да доведе до огромно пренареждане, той ни оставя с политическите борци, които имахме през 2010 г. От една страна, торите следват политика на Тачър за намаляване на данъците (евентуално) и задържане публични разходи; от друга, лейбъристите, които искат да се справят със социалните несправедливости, но са нервни, въпреки спиращата дъха некомпетентност на торите, да бъдат възприемани като разточителна партия.
По този начин Brexit доведе до една от най-странните политически революции в британската история, нанасяйки щети на икономиката, но оставяйки основните бойни линии почти непроменени.
Още подобни новини четете на сайта на Bloomberg TV Bulgaria
12:21 | 14.04.23 г.
