Кризите затвърдиха рисковото поведение

След десетилетие на радикална финансова регулаторна реформа, предназначена да освободи света от институции, които са „твърде големи, за да фалират“, този път трябваше да бъде различнo. Уви, не. Установи се, че не само големите (Credit Suisse), но и средните (SVB) са важни, предпазната мрежа отново беше разтегната, а добре обмислените регулаторни планове се провалиха при първия си досег с реалността, пише за Financial Times Анди Халдейн, главен изпълнителен директор на Royal Society of Arts.

Има и положителни неща от последната криза. Засега имаме по-скоро финансови жертви, отколкото пълен колапс; кредитна криза, а не кредитен срив. Някои притежатели на акции (в SVB) и на облигации (в Credit Suisse) поеха тежестта. Правителствената подкрепа беше под формата на гарантиране на депозити или поемане на загуби, а не на директни капиталови инжекции.

Но в други отношения тази финансова мелодрама изглежда зловещо позната. Това е вековна история за регулатори, които говорят твърдо, след което прегъват колене, страхувайки се от съпътстващите последици от придържането към плановете си. Оставаме хванати в „порочен кръг“, в който защитеното поемане на риск поражда допълнително такова.

Въпреки че тази динамика не е нова, нейната скорост е нова. Последните събития видяха значително разширяване, както и задълбочаване на държавната защитна мрежа, разпъвайки я далеч отвъд финансовата система - към домакинствата и компаниите.

След глобалната финансова криза световната икономика беше ударена от два огромни шока, първо Covid, a след това издръжката на живота. Те бяха смекчени от монетарни и фискални мерки с безпрецедентен мащаб и обхват.

По време на Covid количественото облекчаване (покупката на активи - бел. прев.) от големите централни банки беше разширено с над 10 трилиона долара, а фискалната политика - с над 7 трилиона. Пряката подкрепа за домакинствата и бизнеса в САЩ, Обединеното кралство и еврозоната беше в размер съответно на около 25, 20 и 12 процента от брутния вътрешен продукт. По време на кризата с издръжката на живота подкрепата за домакинствата и компаниите в Европа възлезе на средно повече от 3 процента от БВП. Тази подкрепа превиши неимоверно капиталовите инжекции в банките през 2008/09 г.

Тъй като за домакинствата и компаниите е трудно да се самоосигурят срещу шокове от този тип, аргументите за социална застраховка са сериозни. Самият аз съм го правил многократно, посочва авторът. Непредоставянето на такава затсраховка има потенциала да остави големи и трайни икономически и социални белези чрез безработица и корпоративна несъстоятелност.

Това беше историята от 70-те и 80-те години, когато след големи шокове бяха предоставяни твърде малко застраховки, причинявайки дългосрочни белези, най-ясно във вид на висока безработица. Политиката през 21-ви век научи тези уроци, като отговорите се разшириха, в резултат на което икономическите и социалните белези бяха по-малко.

Но всички застраховки от този тип имат цената на затвърдено отношение към поемането на риск. Дали тези изкривявания подкопават ползите от буферирането е въпрос на степен, а не на принцип. Дори когато всяко отделно действие е оправдано в дадения момент, кумулативните последици могат въпреки това да бъдат неоптимални. Натрупват се доказателства, че може да сме в или близо до тази точка.

Първо, ръководените от държавата предпазни мрежи по своята същност са едностранчиви. Тази вградена асиметрия естествено повишава рисковете за търсенето и инфлацията. Напоследък тези рискове бяха осъзнати. По време на Covid големите световни икономики приложиха най-голямата двойна доза фискално и монетарно лекарство в човешката история, разпалвайки инфлационния пожар, който централните банки сега трескаво се опитват да потушат.

Второ, когато държавната застраховка се прилага след екстремни събития, това увеличава държавния дълг. Съотношенията дълг/БВП във водещите икономики се удвоиха след 2008 г. Тъй като лимитите на дълга бяха или са близо до нарушаване в много големи икономики, фискалното пространство сега е ограничено. Това намалява пространството за маневриране в случай на бъдещи шокове и ограничава публичните инвестиции, което вреди на растежа.

Трето, същата предпазна мрежа, която не позволява на бизнес газелите (растежни компании, чиито приходи се увеличават с най-малко 20% поне четири години поред) и еднорозите (стартъпи с пазарна капитализация от над 1 милиард долара – бел. прев.) да бъдат спънати, предотвратява и убиването на корпоративните зомбита. Ако бъде разтегната прекалено, тя елиминира съзидателното разрушение и намалява динамиката на бизнеса. Има все повече доказателства за удължаваща се опашка от стагниращи фирми, ниски нива на влизане в и излизане от бизнеса, и спадаща конкуренция на пазара.

Тези ефекти ускоряват „порочния кръг“. Излизането от него би изисквало дълъг период на макроикономическа стабилност, като онзи след Втората световна война и този в навечерието на световната финансова криза.

В днешния свят на „поликризи“ можем да се надяваме на подновена макроикономическа стабилност или спонтанен изблик на растеж. Но надеждата не е разумна стратегия. Време е да преконфигурираме нашите предпазни мрежи, във финансите и извън тях, и да съживим капитализма в очакване на следващата голяма криза.