Има малко неща, които са по-възмутителни от това членовете на Конгреса на САЩ да са възпрепятствани да упражняват влиянието си, като защитата на тяхното самоуважение се разкрива изцяло с оглед навика на администрацията на Байдън да сключва търговски споразумения, без да ги пита, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.
През изминалата седмица двамата най-високопоставени законодатели от Демократическата партия по търговската политика, сенаторът от Орегон Рон Уайдън и конгресменът от Масачузетс Ричард Нийл, атакуваха новото споразумение на Белия дом с Япония за осигуряване на критични минерали. Сделката има малко обвързващо съдържание: по същество това е трик за спазване изискването на Конгреса държавите да имат търговско споразумение със САЩ за да получат достъп до субсидии за електрически превозни средства съгласно Закона за намаляване на инфлацията (IRA).
Миналата седмица Катрин Тай, търговският представител на САЩ, имаше тежък момент по време на изслушването си на Капитолия. Законодатели от двете партии и от двете камари се оплакаха, че администрацията не е поискала от Конгреса „правомощие за насърчаване на търговията“, необходимо за поставяне на търговските сделки на директно гласуване „за“ или „против“, и е пренебрегнала Световната търговска организация (СТО).
Тези критики са до голяма степен коректни, смята Алън Бийти. Според него администрацията на Байдън се отказа от подписването на съществени обвързващи търговски споразумения, изискващи разрешение от Конгреса. Тя остана извън Транстихоокеанското партньорство (TPP), за което САЩ водеха преговори при Джордж Буш-младши и Барак Обама, но след това се отказаха при Тръмп. Като заместител, Вашингтон създаде честно казано доста слабата „Индо-тихоокеанска икономическа рамка“, основана на меки споразумения за сътрудничество, допълва анализаторът.
Администрацията на Байдън със сигурност има политики, засягащи търговията. Тя харчи големи суми за изграждане на вътрешни вериги за доставка в областта на зелените технологии и полупроводниците, и бързо разширява санкциите срещу Русия и контрола върху износа на технологии за Китай. Но много от политиките се въвеждат директно с помощта на различни изпълнителни правомощия или чрез свобода на тълкуване, заобикаляща Конгреса, и като такива демонстрират непремереност, което тревожи Капитолия, а често и съюзниците на САЩ, пише още Бийти. Дори и да одобрявате общата посока на политиките на Байдън, изглежда рисковано да се разширява допълнително прецедентът на Тръмп за до голяма степен неограничена изпълнителна власт, която импровизира в търговската политика с каквито инструменти ѝ попаднат, допълва той.
Оплакването на Конгреса обаче пренебрегва скорошната история и собствената му роля в подкопаването на търговската стратегия на САЩ. Както Катлийн Клаусен, професор по право в Джорджтаунския университет и бивш главен съветник на търговския представител на САЩ, посочва, мини-сделките не са започнали с Байдън или дори с Доналд Тръмп – въпреки че „първата фаза“ от споразумението на Тръмп с Китай, която включваше неефективни китайски обещания за купуване американски износ, със сигурност ги лансираше.
Клаусен отбелязва, че вече има повече от 1200 „търговски изпълнителни споразумения“, датиращи от десетилетия. Законно те съществуват в малко неясна област извън официалния процес, в която администрацията договаря сделки, а Конгресът ги одобрява. Натискът за повече такива споразумения идва отчасти защото износът все повече се сблъсква с нетарифни регулаторни бариери като безопасност на храните, достъп до енергийни тръбопроводи или правила за медицински устройства, които традиционните търговски сделки трудно успяват да адресират. Но Конгресът не помогна, оставяйки се да бъде пленен от специални интереси, които държат споразуменията като заложници на малки части от икономиката на САЩ и третират международното право като незадължителна екстра.
Както казва Клаусен, Камарата на представителите и Сенатът са успели да приемат точно едно голямо официално търговско споразумение през последното десетилетие - актуализирането на сделката NAFTA (Северноамериканското споразумение за свободна търговия – бел. р.) с Канада и Мексико през 2020 г. Те не успяха да одобрят TPP, много по-важна сделка, след като текстът беше подписан при администрацията на Обама през 2016 г. след осем години преговори.
TPP бе проектирано да разгърне американския модел на търговия и развитие в регион с висок растеж в конкуренция с китайското влияние. Но дори преди Тръмп да изтегли САЩ от него, сделката буксуваше на Капитолия заради късогледи специални интереси, бидейки блокирана от фармацевтичната и тютюневата индустрии заради разпоредби, които не им харесваха.
TPP само по себе си беше план Б след провала на така наречения „кръг от търговски преговори Доха“, чието замиране беше ускорено от лобистите на американското земеделие в Конгреса (селското стопанство възлиза на „внушителните“ 0,7 процента от БВП на САЩ), изискващи политически неосъществим достъп до експортни пазари в страни като Индия. Конгресът също така на практика попречи на САЩ да спазват решенията на СТО по въпроси като субсидиите за памука години наред.
Що се отнася до противопоставянето на изпълнителната власт, Конгресът не успя да събере смелостта да обуздае Тръмп и неговата разрушителна едностранна търговска война с Китай. Оплакванията на сенатора от Пенсилвания Пат Туми, който по-късно се оттегли от Конгреса (няма нищо по-смело от отказал се депутат) получиха твърде малка подкрепа от колегите му.
Бързо променящият се характер на глобализацията и повишената роля на геополитиката и сигурността така или иначе щяха да бъдат товар за бавния и предпазлив подход на САЩ за сключване на търговски сделки. Но системата, която толкова бързо се плъзга към такава, движена от неограничени действия на Белия дом, представлява провал на Конгреса, както и заграбване на правомощия от изпълнителната власт. Скорошната история показва, че САЩ или рискуват да имат търговска политика, която стреля без да мисли, или изобщо да нямат търговска политика, пише в заключение Алън Бийти..