Монетарната политика не е единственият виновник за банковата криза

И така, кой е виновен, или какво? Защо 15 години след началото на последната финансова криза може да сме свидетели на друга? За мнозина причината е дългият период на свръхниски лихвени проценти, наложени от централните банки. За други култът към държавните спасявания е виновен. Не е нужно да търсим надалеч, за да открием интелектуалния произход на подобни възгледи. Те се крият в австрийската икономическа школа. Както казва Брад Делонг в своята отлична книга „Тътрене към утопията“, позицията е, че „пазарът дава, пазарът взема; благословено да е името Му”. Австрийците не грешат изцяло. Но и не са напълно прави, пише главният икономически коментатор на Financial Times Мартин Уулф.

Същността на аргумента е, че трансатлантическата финансова криза от 2007-15 г. бе продукт на прекалено разхлабена парична политика. Впоследствие тази монетарна политика, плюс спасителните програми, осуетиха съзидателното унищожение, което щеше да върне икономиката към стабилно здраве. И накрая, след Covid, нов изблик на свръхразхлабена парична политика, съчетана с агресивна фискална такава, причини висока инфлация и още повече финансова нестабилност. Сега всички тези фактори допринесоха за развитията.

Историята е проста, но не е вярна.

Да започнем с прелюдията към финансовата криза. Обединеното кралство емитира обвързани с инфлацията ДЦК от началото на 80-те години. Най-забележителната характеристика в този период е огромният спад на реалната доходност от връх от 5% през 1992 г. до 1,2% през 2006 г., след това минус 1,4% през 2013 г. и минус 3,4% през 2021 г. Централните банки обаче, колкото и луди да бяха, не можеха сами да осигурят спад с повече от 8 пр.п. на реалните лихвени проценти за три десетилетия. Ако този огромен спад на реалните лихви беше несъвместим с нуждите на икономиката, със сигурност щяхме да станем свидетели на нарастваща инфлация.

И така, какво се случи? Големите промени на заден фонд бяха финансовата либерализация, глобализацията и интегрирането на Китай в световната икономика. Последните две не само забавиха инфлацията, но и също така вкараха страна с колосални излишни спестявания в световната икономика. В допълнение, нарастващото неравенство в страните с високи доходи, съчетано със застаряващото им население, създаде огромни излишни спестявания в някои от тях, особено в Германия. След това имаше нужда от изключителни инвестиции, подхранвани от кредити, особено в жилищния сектор, за да се балансират глобалното търсене и предлагане. За щастие или не, финансовата либерализация улесни този кредитен бум.

Всичко това кулминира с финансовата криза. Взетото тогава решение беше да не се допусне нова голяма депресия. Като се имат предвид реалностите на световната икономика и въздействието на кризата, тогава трябваше да има или своевременна фискална подкрепа, или свръхразхлабена парична политика. Първото беше изключено, така че трябваше да е второто.

Данните за паричното предлагане показват защо бяха жизненоважни както изключително ниските лихвени проценти, така и количественото облекчаване (вливане на ликвидност от централните банки чрез покупка на активи – бел. прев.). След финансовата криза имаше продължителни периоди, когато частният принос към растежа на паричното предлагане беше отрицателен, тъй като кредитирането се свиваше. Ако лихвените проценти бяха по-високи и централните банки не бяха разширили паричната база, както направиха, паричното предлагане щеше да се срине. Не вярвам в способността ни да стабилизираме търсенето чрез стабилизиране на паричното предлагане, пише авторът. Но да го оставим да избухне е нещо друго. Милтън Фридмън (легендарният икономист монетарист – бел. прев.) би счел действията на централните банки за стабилизиране на растежа на широките пари след финансовата криза за съществено важни.

После дойде Covid. В този момент паричните и фискалните власти направиха, както се оказа, големи грешки. Паричният растеж експлодира. Според МВФ структурният фискален дефицит на групата Г-7 е скочил с 4,6 пр.п. между 2019 и 2020 г. и съвсем леко се е свил през 2021 г. Тази комбинация подхрани скок в търсенето, по-голям от този, който предлагането можеше да посрещне, като се имат предвид многократните блокади в Китай и войната в Украйна. Резултатът бе временен (както се надявахме) скок на инфлацията и нарастващи лихвени проценти, което предизвика нов шок в нашата крехка банкова система.

Накратко, централните банки не бяха злите кукловоди според нечие въображение, а марионетки под контрола на по-могъщи сили. Да, направиха грешки. Може би монетарната политика трябваше да се „изправи срещу вятъра“ преди финансовата криза, количественото облекчаване да приключи малко по-рано след нея, а паричната подкрепа да беше оттеглена по-бързо през 2021 г. Но като се има предвид нашата либерализирана финансова система и огромните шокове за световната икономика, аз съм скептичен дали нещо от това би направило голяма разлика, пише авторът. Кризите бяха неизбежни.

Разбира се, легионът от критици трябва да посочи точно какво щяха да препоръчат вместо това и какви ефекти биха очаквали да имат техните алтернативи. Имаме нужда фактите да бъдат конкретизирани и количествено определени в ретроспекция. Колко високи трябваше да бъдат лихвите? Колко голям финансов колапс, икономически спад и нарастване на безработицата биха очаквали те след финансовата криза? Защо си въобразяват, че фирмите биха инвестирали повече, ако лихвените проценти бяха по-високи? Дори производителността да беше повишена чрез унищожаване на фирмите „зомбита“, защо това щеше да е нещо добро, ако разходите включваха по-нисък БВП за продължителен период?

Както всички човешки институции, централните банки са несъвършени и понякога некомпетентни. Но те не са луди. Гледната точка, че това, което се обърка с нашите икономики през последните няколко десетилетия, е главно разхлабената парична политика, е абдикиране. Тя се основава на заблудата, че има просто решение за недостатъците на нашите финансови системи и реални икономики. Но нещата не биха били чудесни дори централните банки да бяха стояли със скръстени ръце. Не можем да премахнем демократичната политика. Икономическата политика трябва да е адаптирана към нашия свят, а не към 19 век.