ЕС е изправен пред икономическа трилема

Нито ден преждевременно Европа се сблъсква с реалността, че инвестира твърде малко, пише европейският икономически коментатор на Financial Times Мартин Сандбу. Това е вярно както за публичния, така и за частния сектор, вярно е за икономиките кредиторки и държавите с висок дълг, и е вярно от дълго време. В продължение на години много европейски държави рядко инвестираха достатъчно, за да поддържат съществуващия си производствен капитал.

Тъй като външните кризи изобилстват, ЕС започва от задна позиция: има инфраструктурен дефицит, който трябва да се навакса преди дори да започне огромната задача, включваща зеления преход на Европа, преработването на нейната енергийна система и осигуряването на отбранителния капацитет на Стария континент.

Необходимостта от повече инвестиции е всеобщо призната. Но желанието за постигане на целите все още не е довело до стремеж към средствата – харчене на повече публични ресурси. Разбира се, самите публичните инвестиции трябва да се увеличат. Ще са необходими и правителствени стимули за частните инвестиции, за да достигнат те достатъчните нива и правилните сектори.

Това означава, че инвестиционният императив се сблъсква с правилата на ЕС, ограничаващи публичните разходи: рамката за държавна помощ (субсидиите) и рамката за „икономическо управление“ (бюджетите). Първата, предназначена да предотврати надцакването между страните-членки при привличането на компании, се променя в момента и остава под натиск за още по-голямо разхлабване. Втората е в процес на цялостна реформа.

Промените все още са яростно оспорвани, често по предсказуеми механични начини, които разкриват стари разломи между южните и северните държави. Зад защитата на доктрините се крият трудни въпроси относно това как да се гарантира, че повече разходи действително ще стимулират правилния вид инвестиции. Но посоката на движение очевидно е към повече гъвкавост.

По-голямата свобода на действие за публични инвестиции или субсидии обаче се сблъсква с друг стълб на сътрудничеството в ЕС: равните условия на единния пазар. Националните бюджети трябва да станат по-благоприятни за инвестиции, но не всички могат да бъдат еднакво щедри в процеса. Дали поради бюджетни правила или пазарни лихвени проценти, някои няма да могат да достигнат щедростта на други. Резултатът от голяма, но географски неравномерна субсидия може да бъде голям, но географски неравномерен бум на производителността, като плодовете на зеления преход ще засилват съществуващите неравенства.

Само преди три години подобни страхове, че пандемичните пакети за подкрепа ще подкопаят справедливостта на единния пазар, тласнаха ЕС да премине Рубикона на общите заеми и (малкия) фискален съюз. Не е изненадващо, че подобни страхове днес предизвикват призиви за повече от същото, като например „суверенен фонд“ на ниво ЕС за финансиране на необходимата индустриална трансформация.

Следователно има противоречие между целите за повече инвестиции, строгите ограничения върху националните бюджети и липсата на допълнителни общи разходи. Бъдещето на европейската икономика зависи от разрешаването на тази трилема.

За северните „пестеливи“ държави, чиито амбиции - от климата до отбраната - са във все по-голям конфликт с традиционния им консервативен бюджетен възглед, това е особено трудно. Отричането да има проблем е политически и практически задънена улица. Някои ще настояват, че държавите-членки могат да финансират инвестиционни стимули чрез повишаване на други данъци или намаляване на разходите в други области. Но климатичните или стратегическите инвестиции на всяка отделна страна ще бъдат от полза и за други европейци. Простата икономическа логика означава, че без допълнителни стимули националните правителства ще инвестират недостатъчно спрямо по-тесните си вътрешни приоритети.

Търсенето на начини да се избегне справянето с трилемата е изкушаващо. По-евтината енергия би направила чудеса за инвестициите. Тя обаче изисква повече разходи за инфраструктура на първо място.

Има политики, които могат да смекчат компромисите. Наблягането на търговските и регулаторните политики, които убеждават компаниите, че огромният пазар на ЕС за зелени стоки е неминуем, би трябвало да увеличи инвестициите, а и не струва нищо. И макар че оплакването на корпоративна Европа за „екзистенциална заплаха“ от Закона за намаляване на инфлацията (IRA) в САЩ е тесногръдо (субсидиите на ЕС са по-големи от тези на Америка), това подчертава факта, че САЩ предоставят своите субсидии по-бързо и по-предвидимо. Практически идеи за имитирането им, като например предложението на Европейската комисия за обща схема за национални данъчни кредити, биха помогнали за по-бързото насочване на съществуващите средства.

Но дори и така, трилемата ще остане. Тя отразява различни визии за това как да се управлява икономиката - и самият европейски проект. Необходимо е повече държавничество, отколкото технически корекции на политиките, за разрешаването й.