Десетилетието след 2010 г. бе плодотворно за културните воини от десницата. Имаше особено богат урожай през 2016 г., с референдума за Brexit и избирането на Доналд Тръмп. Три години по-късно Скот Морисън и Борис Джонсън се възползваха от културните войни по пътя си към спечелването на победи, съответно в Австралия и Обединеното кралство, пише колумнистът на Financial Times Джон Бърн-Мърдок.
Много шум се вдигна около кампаниите, които идентифицират „разделящи въпроси“, за да разцепват електората – имиграцията е често срещан пример – но малко внимание се обърна на негативните им ефекти. Раздробяването на електората води до трайни щети и може да предизвика обратна реакция.
В края на миналата година се забеляза, че милениалите (поколението Y, родено между 1981 и 1996 – бел. прев.) разбиват най-старото правило в политиката, като вече не възприемат консервативните възгледи с напредване на възрастта. По това време не беше ясно какво причинява това скъсване с миналото, но по-нататъшният анализ сочи, че подхранването на културните войни може да е от полза за десните само в краткосрочен план.
От една страна, този модел на гласуване на милениалите изглежда почти изключително англосферичен, според анализ на Мортен Стьостад, изследовател от Парижкото училище по икономика. В континентална Европа едно и също поколение постепенно следва своите предци в посока дясно, но от Обединеното кралство и САЩ до Канада, Австралия и Нова Зеландия с годините то се отклонява от традиционния път.
Това e доказателство за три неща.
Първо, континенталните многопартийни системи позволяват на гласоподавателите да странят от антиимигрантските партии, като същевременно остават в рамките на десния или левия блок по начин, по който преобладаващо двупартийната англосферна система не го прави. Ако милениалите бяха отчуждени единствено поради икономическата несправедливост, можеше да видим същото дезертиране от десницата в Европа, както в англоезичния свят. Нарастващото културно разочарование е по-добро обяснение.
Младите пълнолетни преживяха тежки времена след глобалната финансова криза, като жилищната собственост изостава от тази при предишните поколения, а нивата на бедност нарастват сред хората под 40 години (макар че спадат при пенсионерите). Но ако това отклонява милениалите от традиционната политическа траектория, щяхме да го видим навсякъде. Но не го забелязваме, като всъщност милениалите собственици на жилища във Великобритания се отвърнаха по-рязко от консерваторите, отколкото наемателите.
Това не означава, че икономиката няма значение. В действителност, англоговорящите страни - и особено техните млади - се наклониха повече вляво в резултат на финансовата криза, отколкото други държави.
През 2009 г. средният англоговорящ възрастен беше много по-малко вероятно да държи правителството отговорно за осигуряването на социални помощи, отколкото средният европеец. Но 10 години по-късно тази ножица се затвори, а младите англоговорящи се изместиха още по-наляво.
И накрая, има някои преки доказателства, че преконфигурирането на политиката в англосферата през последното десетилетие, като културните и икономическите оси сега са паралелни, отблъсква милениалите от дясното.
През 2009 г. възгледите за имиграцията не се определяха от партийните или възрастовите различия. Но 10 години и няколко културни битки по-късно, по-младите пълнолетни вече са много по-проимигрантски настроени от по-възрастните, а тези отляво са много по-малко против имиграцията от десните.
Същото важи и за нагласите към въпросите на ЛГБТ общността, където разделението между прогресивни и консервативни сега ясно се очертава по възрастов признак. И в двата случая консерваторите успешно вбиха клин между едно поколение и останалите – но кохортата, която те игнорираха, непрекъснато нараства.
Нито една тенденция в политиката не е вечна. Аргументът „демографията е съдба“ – че увеличаването на расовото многообразие ще гарантира доминация на прогресивните партии на запад – вече се оказа преувеличен, тъй като расата и етническата принадлежност се оказаха по-малко монолитни политически, отколкото се смяташе. Но ръчното насочване на формиращите политически събития, които могат да определят светогледа на едно поколение, и последващото очакване то да забрави всичко, е сериозна работа. Консервативните партии може да са спечелили някои културни битки, но губят войната.
17:02 | 25.03.23 г.
