ЕС отслаби имперския си подход при търсенето на критични минерали

Голямата глобална битка за минерали за захранване на зеления преход е в пълен ход. Редки земни елементи, литий, кобалт, никел: големите икономики се конкурират ожесточено за суровините, които са от решаващо значение за индустриалната им трансформация, пише колумнистът на Financial Times Алън Бийти.

Като се има предвид, че много от тях се добиват в развиващите се страни - кобалт в Демократична република Конго, никел в Индонезия - не е чудно да чуем ехото от надпреварата за суровини (подправки, памук, каучук, слонова кост), която е движела европейския империализъм през предишните векове, пише анализаторът. Неприятно е, че ЕС вече беше наречен неоколониалист от страни като Малайзия и Бразилия, защото използва търговската политика, за да наложи възгледите си за това как те управляват своите гори.

Може би разумно някои в ЕС се опитват да действат деликатно, за да осигурят минералите. В наскоро обявения от ЕК Закон за критичните суровини се говори за съюзи и сътрудничество с производители. А неотдавнашна търговска сделка с Чили показва, че Брюксел леко променя тактиката си, за да се представи като партньор за развитие, а не като неоколониален играч при суровините.

При снабдяването със суровини европейските производители казват, че се сблъскват с два вида конкуренти с нечестни предимства. Единият са преработвателите и производителите на минерали в страната на произход, към които правителството или държавна добивна компания пренасочват продукция на по-ниски цени, отколкото продават на световния пазар. Пример за другия вид е Китай, който предлага субсидирана инфраструктура и други безплатни неща в замяна на привилегирован достъп до суровините.

Европа няма способността на Китай да налива субсидии – със сигурност не и на ниво ЕС. В наши дни Брюксел е въоръжен главно с търговско законодателство, което е по-бавно и по-малко ефективно от европейските колониални въоръжени сили, разгръщани в предишните векове.

Този закон има трудност да осигури отворена търговия при суровините. Има малко ограничения на Световната търговска организация (СТО) по отношение на експортните данъци или контрола на цените. Отчаян от неуспешните си опити да добави такива закони към общия правилник на СТО, ЕС се опита да ги приложи при всички сделки, които може. Като условие за присъединяването на богатия на минерали Казахстан към СТО през 2015 г., например, Брюксел настоя за правила, които не позволяват на казахстанските държавни предприятия да използват диференцирано ценообразуване, за да снабдяват местната промишленост евтино.

ЕС добави подобни разпоредби в своите преференциални търговски споразумения. Последната такава страна е Чили, чието двустранно споразумение с ЕС от 2002 г. беше актуализирано миналия декември. Втори по големина производител в света на литий, използван в автомобилни батерии и други зелени технологии, Чили задоволява повече от 80 процента от общото търсене на метала в ЕС.

Чили има сравнително либерална икономика, но държавният контрол върху минералните ресурси е политически силно чувствителен. Президентът социалист Салвадор Алиенде национализира чуждестранни компании за добив на мед през 1971 г., антагонизирайки САЩ, които подкрепиха военния преврат, който го свали от власт две години по-късно. Чили също така отдавна иска местна индустрия с добавена стойност надолу по веригата, преработваща и използваща литий.

Габриел Борич, левият президент, който пое властта в Чили през март миналата година, е нащрек за обвиненията от поддръжниците си, че се поддава на неоколониализма - той предложи държавна компания да ръководи производството на литий. Но неговата администрация със сигурност трябва да е наясно с балансирането на националната автономия с необходимостта от инвестиции и експертиза от чуждестранни компании.

В съседна Боливия, която има най-големите залежи на литий в света, ръководеното от държавата производство се представя печално слабо. Самото Чили не успя да инвестира достатъчно, за да се възползва подобаващо от глобалния бум при търсенето и цените на лития, и загуби пазарен дял за сметка на Австралия и Китай през последното десетилетие.

В разговорите за актуализиране на двустранното споразумение преговарящите от Европейската комисия първоначално не направиха отстъпки пред местните опасения и приложиха стандартния твърд подход. Те настояха за липса на ценова диференциация между износа и вътрешните продажби и за равно третиране на всички експортни клиенти. Те предположиха, че привлекателността на по-големия достъп до пазара на ЕС като цяло ще убеди Чили да се съгласи. Но когато Чили се отдръпна, аргументирайки се със запазването на малко евтин литий за домашна употреба, страната имаше подкрепата на някои държави от ЕС и членове на Европейския парламент. Министри и евродепутати твърдяха, че Европа трябва да предложи на износителите на минерали по-малко принудително и по-симпатизиращо предложение, за да се конкурира с Китай.

В крайна сметка Чили и неговите съюзници в ЕС постигнаха умерен успех. Ревизираната сделка позволява част от лития да се продава по-евтино на местната индустрия на база най-ниското скорошно ниво, достигнато от експортните цени. Това не е огромна вратичка, но със сигурност е смекчаване на идеологията на ЕК. Когато германският канцлер Олаф Шолц посети Чили през януари, той излезе с наратив, основан на партньорството. Шолц предложи германска инвестиция в чилийското производство и развитие на лития, вместо да говори само като експортен клиент.

Този малко по-нюансиран подход не гарантира изграждането на чилийска верига за стойност, нито ще осигури на Европа минералите, от които тя се нуждае. Това е само малка отстъпка, а Чили все още има проблеми с инвестициите и индустриалния капацитет. Но тя със сигурност показва, че ЕС започва да се учи на по-фин и по-разумен подход към снабдяването си с критични минерали, отколкото да рискува обвинения в колониална арогантност, като претендира за суровини без да дава достатъчно в замяна.