Политическата температура в Америка поспадна

Учи ли се Америка да живее с разделението? Не твърдя това с голяма увереност, защото ще съжалявам, когато то ни залее отново, пише главният политически колумнист на Financial Times Джанан Гънейш. Но междинните избори от миналия ноември (за Конгрес и частично за Сената – бел. прев.) преминаха повече или по-малко без инциденти. Краят на федералното право на аборт, шамар за либерална Америка, не предизвика граждански борби. Уличните протести от 2020 г. не се превърнаха във фон на времето.

Малък напредък, вярно, но повече от очаквания преди време. Трябва да се отбележи. Историята се състои и от това, което не се случва, а не само от онова, което става.

Дори и да се ограничим до действителното, има проблясъци в тъмното. Вземете аплодисментите, които избухнаха сред републиканците в отговор на части от речта на Джо Байдън за състоянието на Съюза. Или двупартийното законодателство, прието в последния Конгрес. Трудно е да изтъкнете тези неща, без да си навлечете обвинението в самодоволство. Така че нека уточним: не, червена и синя Америка не си казват „О, елате да се прегърнем“. Социологическите проучвания продължават да разкриват нация, която е разделена и се смята за такава. Просто това разделение – дори на моменти придружено с насилие – е нещо, с което САЩ може би ще се справят.

Няколко неща помагат да се превърне острото състояние в хронично. Едното е самият Байдън. Бял, стар, не от Бръшляновата лига (елитните американски университети – бел. прев.), защитаващ родния си град Скрантън, не от метрополис - нито един демократичен президент след Джими Картър не е бил толкова лесно на пръв поглед смилаем за консерваторите. Той също така споделя популизма в стил голямо правителство, на който Доналд Тръмп се позоваваше абстрактно, без да го превърне в закон.

Мащабните инфраструктурни разходи, индустриалните субсидии: това е политически двусмислена материя, толкова трудна за противопоставяне от страна на шовинистичните републиканци, колкото и от подкрепящите държавната намеса демократи. Десните не могат да „отчуждят“ Байдън, както направиха с Барак Обама и Бил Клинтън. Той е толкова объркващ опонент, че републиканците се занимават все повече със самите себе си, което е по-лошо за партията, отколкото за републиката.

На 80, Байдън може да бъде само мимолетен балсам за разделението. По-траен е Китай.

Сега САЩ имат обединяващ външен съперник, който им липсваше след падането на Съветския съюз. Да, републиканците обвиняват Байдън, че се забави със свалянето на китайския шпионски балон, който премина през цяла Америка. Но подобни тактически пререкания са проформа. Въпросът е, че и двете страни са изправени пред един и същ път, като изключим изменението на климата, което е най-големият проблем на века.

Кевин Маккарти, републиканският председател на Камарата на представителите в Конгреса, не разсъждава партийно, когато темата е Китай. Републиканците на Нют Гингрич (председател на Камарата от 1995 до 1999 г. – бел. прев.), резкият обрат в телевизионните новини навремето: всичко започна, когато за САЩ нямаше външен фактор, който да им пречи през 90-те години.

И така, имаме личен фактор (Байдън) и структурен (Китай). Колко просто и журналистическо. Но липсва елементът на мистерия, който има тенденция да управлява тези неща.

В края на 60-те години САЩ бяха на път към тотален граждански разпад. Имаше политически убийства и бунтове, от които някои градове така и не се възстановиха. Докато военните днес се открояват като единствената сплотяваща институция - гордост както на червените, така и на сините гласоподаватели - войниците, завърнали се от Виетнам, далеч не предизвикваха всеобщо одобрение. Представете си нация, която е толкова затрупана с проблеми, че Линдън Джонсън (президент от 1963 до 1969 г. – бел. прев.), упорито търсещ и трупащ власт без прецедент в демократичната политика, да се беше отказал от поста без бой.

Разпадът обаче така и не дойде. И не заради липсата на ускоряващи събития: Уотъргейт можеше да го причини, или пък петролната криза на ОПЕК. Вместо това през 1984 г. 49 щата гласуваха по един и същ начин (за Роналд Рейгън). Започна Голямата умереност в икономиката и политиката.

Укротяването на хаоса от 60-те години е трудно да се припише на която и да е политика. Трудно е то да се отдаде на който и да е лидерски акт. Интелектуалците остават безразлични какво се е случило. Много може да се прочете и изгледа за „пожара“, но не и за потушаването му. Дали то се дължеше на това, че бейби бумърите (огромното следвоенно поколение – бел. прев.) навлязоха в трийсетте си години и улегнаха?

По някаква причина кризата отшумя. Или се трансформира в по-меки форми. 1968 година беше пик, а не начало. Предизвикателството пред Америка е да гарантира, че метежът срещу Капитолия през 2021 г. ще бъде възприеман по същия начин.

Един тест за цивилизованата държава е дали гражданите ù могат да изкарат дни наред, без да мислят за политика. Въпросът е колко често политиката на САЩ влиза в мислите на днешните американци. Безразличието, повече от мостовете и модернизираната електрическа мрежа, повече от инициативата „Произведено в Америка“, може да се окаже голямото постижение на президентството на Байдън.