Наблюдателите на отношенията между САЩ и Китай са свикнали както с камшичния удар, така и с когнитивния дисонанс, пише за Financial Times Джуд Бланшет, председател на китайската секция в Центъра за стратегически и международни изследвания.
Първо, камшичният удар.
Наскоро американският държавен секретар Антъни Блинкен трябваше да пътува до Пекин за дългоочаквано посещение, което мнозина се надяваха да започне процеса по укрепване на нестабилните двустранни отношения. Но преминаването на китайски шпионски балон през цялата територия на САЩ не само провали пътуването, но и тласна отношенията към най-напрегнатата им точка от август, когато Народната освободителна армия изстреля балистични ракети близо до Тайван в знак на протест срещу посещението на председателя на Камарата на представителите в Конгреса Нанси Пелоси в Тайпе.
Перспективите за пренасрочване на посещението на Блинкен изглеждат неясни, отчасти поради действията на Пекин след инцидента. След като излъчиха рядко изявление за „съжаление“, китайските представители преминаха в офанзива, критикувайки САЩ за унищожаването на балона и наричайки действията на САЩ „безотговорни и много погрешни“. В крайна проява на раздразнение Уей Фенге, китайският министър на отбраната, отказа да отговори на обажданията на шефа на Пентагона Лойд Остин.
А сега и когнитивният дисонанс.
Политическите последици от балона във Вашингтон включват единодушна резолюция в Камарата на представителите, осъждаща „наглото нарушаване на суверенитета на Съединените щати“. Но Министерството на търговията на САЩ съобщи, че двустранната търговия миналата година е достигнала рекордните 690 милиарда долара, като дефицитът на Америка с Китай е нараснал с близо 30 милиарда долара.
Как да възприемем реалността, че отношенията се определят от дипломатически кризи и засилено военно напрежение, от една страна, и нарастваща икономическа взаимозависимост, от друга?
Ако и присъствието на китайски балон за наблюдение във въздушното пространство на САЩ и рисковете от военен конфликт над Тайван да показват, че това е нова студена война, тя ще бъде странна. Докато двете суперсили със съперничещи си идеологии се борят за глобална доминация, те се ангажират в нетипично за историята икономическо сътрудничество.
Но може би в това е смисълът. Въпреки че е трудно да не се приложи етикетът „студена война“ към днешните отношения между САЩ и Китай, той не дава много яснота за това накъде се насочва тази двойка. Ако двете държави успеят да управляват геополитическите разломи и нарастващата честота на искрите помежду си, тогава тази студена война може да изглежда повече като разведряването от 70-те години, отколкото като кубинската ядрена криза от 1962 г.
За да стане това обаче, всяка страна трябва да се изправи пред и да контролира своите обсесии.
За САЩ предизвикателството е да преодолеят своята токсична, често изтощителна вътрешна политика, за да се съсредоточат върху изграждането на по-добър световен ред за 21-ви век, който да ангажира Китай. Както показа медийният и политически цирк около балона за наблюдение, Америка е склонна към обществена и политическа истерия точно в областите, където се изискват сериозност и хладнокръвие. Макар че администрацията на Байдън демонстрира забележителна уравновесеност, докато управляваше последните събития, същото не може да се каже за Конгреса и голяма част от утвърдените медии, които се стремяха да спечелят политически точки и да привлекат мнения, като афишираха балона и неговото значение.
САЩ ще се изправят пред кризи с много по-голям мащаб от балона, докато се сблъскват с все по-напористия Китай и не могат да разчитат единствено на моралното право. Дори когато Пекин е очевиден агресор, както е в толкова много области, включително заплахите към Тайван, САЩ носят тежестта на ефективното управление на кризи, както изисква тежестта на глобалното лидерство. Нещо повече, дори съюзниците и партньорите на САЩ, които споделят опасенията им относно войнствеността на Китай, все още желаят стабилни американско-китайски отношения.
Предизвикателствата пред Пекин са още по-големи, водени от неговата автократична, централизирана система при Си Дзинпин. С нарастването на силата и амбициите на Си се увеличава и привидната му неспособност да разбере как по-агресивната външна политика на Китай провокира антипатия сред държавите от близо и далеч. От историческото повишаване на разходите за отбрана на Япония и преформулирането на нейната стратегия за национална сигурност до напрежението по китайско-индийската граница, Пекин катализира нарастваща милитаризация в Азия, до голяма степен от страна на близки съюзници на САЩ, отговарящи на неговата войнственост.
Администрацията на Си Дзинпин твърди, че иска двустранните отношения да бъдат поставени на стабилна основа, но поведението й след откриването на балона опровергава това. Както и постоянната подкрепа на Китай за Русия, откакто тя нахлу в Украйна. Ако Си пътува до Москва тази пролет, както вероятно ще направи, това ще увреди отношенията на Китай със САЩ и Европа. И накрая, ако Пекин използва евентуално посещение в Тайван на новия председателя на Камарата на представителите Кевин Маккарти, за да сплаши Тайван отново с прелитащи ракети, това ще задълбочи консенсуса в демократичните столици, че китайското ръководство е заплаха.
Докато преди две десетилетия изглеждаше, че отношенията между САЩ и Китай ще се определят от усилващи се икономически връзки, днес изглежда, че те ще бъдат оформени от предизвикателства и кризи в областта на сигурността. Следователно целта е да се пренесе тази нова студена война направо във фазата на разведряване. Съществува ясна необходимост двете сили да си сътрудничат по общи транснационални предизвикателства. Но състоянието на двустранните отношения е толкова лошо, че засега и в обозримо бъдеще истинският тест за двете ръководства ще бъде способността им да избегнат катастрофа.
01:51 | 26.02.23 г.
