Въпреки че забавянето на инфлацията и по-благоприятните очаквания за лихвените проценти помогнаха за стимулиране на пазарите през тази година, има по-структурен риск, който остава недооценен: демографският спад, пише за Financial Times Ребека Патерсън, бивш главен инвестиционен стратег на Bridgewater Associates.
Властите наскоро се насочиха към предизвикателствата, произтичащи от застаряването на населението, заедно с намаляващата работна сила. Но засега техните отговори са крайно неадекватни, за да предотвратят по-високи темпове на инфлация и по-трудни фискални компромиси през следващите години. Това от своя страна предполага по-голяма вероятност от по-високи лихви, както и повече несигурност откъм политиките, която натежава върху разходите и инвестициите, които засягат негативно цикличните активи, включително акциите.
Демографските процеси често се пренебрегват, тъй като изглеждат твърде бавни и далечни. Така че защо трябва да се фокусираме към тях сега? Подобно на много икономически сили днес, това е ехо от пандемията. Участието в работната сила на хората на възраст над 55 спадна рязко по време на Covid-19, стабилизирайки се сега в САЩ около 15-годишно дъно от под 39 процента. Това по-голямо от очакваното съкращаване в предлагането на работна ръка помогна за вдигане на заплатите до десетилетни върхове и накара много компании да се борят да постигнат производствените си цели.
Нарастването на инфлацията също така постави правителствата под политически натиск и централните банки трябваше да следват най-бързия цикъл на затягане от десетилетия, за да върнат инфлацията към целта, забавяйки растежа. Това изправи компаниите пред повишени изисквания за заплати, въпреки че икономиката се забавя.
Макар властите да осъзнават това, действията досега е малко вероятно да смекчат съществено недоволството на избирателите в краткосрочен план или дългосрочните икономически рискове. Във Франция протестите срещу опита за повишаване на възрастта за пенсиониране от 62 на 64 години са доказателство за това колко политически трудно е справянето с демографските предизвикателства.
Единствено Канада сред по-големите икономики изглежда смела, за да отговори на нуждите от работна ръка, като драстично повишава целите за имиграция и се насочва към половин милион нови имигранти през 2025 г. Имиграцията сега отговаря за почти целия ръст на работната сила в страната и 75 процента от общото нарастване на населението.
Без значително по-голяма имиграция, повече деца, по-дълго работно време, по-дълъг живот и повече технологии за увеличаване на производителността, ние ще се сблъскаме с комбинация от по-нисък трудов продукт, съчетан с по-голяма група лица, зависими икономически от други. Степента на демографското предизвикателство може да е обект на спорове, но рискът за по-дългосрочната инфлация и фискалната политика не се отчита достатъчно.
Дори без участие на синдикатите като през 70-те години, тенденциите в предлагането на работна ръка ще дадат на служителите по-голяма преговорна сила през следващите години, което би трябвало да осигури устойчива подкрепа за заплатите. Освен това, без компенсиращо увеличение на производителността, по-малката работна сила предполага, че производството ще има трудност да се справи с общото потребление, което е допълнителна инфлационна динамика. Сравнете тази картина със сигналите от търговията с индексирани с инфлацията американски държавни ценни книжа. В цената им е калкулирана годишна инфлация от средно около 2,2% през следващите 10 години.
Оптимистите за намаляване на инфлацията разбираемо ще посочат опита на Япония през последните десетилетия, за да поставят под въпрос връзката между нарастващия коефициент на зависими икономически лица и инфлацията. Важно е обаче да се отбележат поне два фактора, които помогнаха на Япония да поддържа ниски заплати и цени, които може да не могат да бъдат възпроизведени в други застаряващи страни. Първо, японците остават в работната сила за по-дълго, което изглежда по-малко вероятно в други държави, където пенсионерите изглеждат доволни и финансово способни да стоят извън трудовия пазар. Второ, Япония успя да увеличи работната си ръка през последните десетилетия чрез задгранични инвестиции и промишленост, които разчитаха на чуждестранни работници – това ще бъде по-малко приемливо от политическа гледна точка за много други правителства, които биха предпочели решоринга (връщане на веригите за доставки у дома – бел. прев.)
Отвъд инфлацията трябва да очакваме по-трудни фискални компромиси за правителствата. Властите все повече ще трябва да избират между намаляване на разходите в политически чувствителни области като разходни програми, свързани с възрастните хора, повишаване на данъците или по-големи бюджетни дефицити. В сегашното поляризирано състояние на много страни, постигането на каквото и да е решение ще бъде меко казано шумно.
За пазарите тези демографски насрещни ветрове би трябвало да доведат до относително по-високи лихвени проценти. В допълнение трябва да очакваме по-високите разходи за труд и заеми да натежат върху маржовете на печалбата. Устойчиво по-високите нива на политическа несигурност също така могат да накарат хората да бъдат предпазливи по отношение на разходите. Точно както настроенията се вграждат в пазарните коефициенти за оценка, по-предпазливите инвестиции и разходи ще се отразят на печалбите.