С напредването на 2023 г. светът на икономическите анализи и коментари е белязан от разминаване между дискурс и данни. От една страна се говори трескаво за деглобализация и икономическо отделяне, докато от друга статистиката показва инерционна приемственост в търговските и инвестиционните модели.
Има поне три начина за тълкуване на това противоречие, пише редакторът на Financial Times Адъм Тууз.
Вариант първи: можете да се придържате към старата религия, че икономиката винаги побеждава. В който случай отхвърляте приказките за деглобализация като журналистически шум. Тази развенчаваща позиция носи усещането за емпиризъм и здрав разум. Но за да поддържате тази гледна точка, всъщност трябва да вярвате в много неща, главното сред които е, че администрацията на Байдън не мисли това, което казва.
Ако вземете Вашингтон на сериозно, трудно е да избегнете заключението, че каквото и да ни казва статистиката за текущото състояние на нещата, САЩ са решени да преразгледат световната икономическа система. Те възнамеряват отново да дадат приоритет на местното производство и да отговорят на историческото предизвикателство, породено от възхода на Китай. Ако има нещо, за което разделената Америка е на едно мнение, това е необходимостта да се противостои на Китай.
Възприемането на тази гледна точка ви води към втория вариант: вместо статуквото да се запази, ние сме на прага на нова историческа епоха, нова студена война. И това не е студената война от ерата на разведряването. Във Вашингтон тези дни дори съвместното съществуване с воден от комунистическата партия Китай е предмет на дебат.
Номинално това е сценарий на конфронтация с високи залози, който засенчва всеки друг приоритет. През последните седмици имаше опити за деескалация – първо срещата между Си Дзинпин и Джо Байдън по време на събитие на Г-20, след това мирното присъствие на Китай в Давос. Но тези ходове не предвещават връщане към обичайния бизнес.
Вместо помирение и повторно сближаване, екипът на Байдън предлага нещо много по-странно. Те настояват, че не искат да спрат икономическото развитие на Китай, а само да ограничат всяка китайска технологична област, която може да оспори американското превъзходство.
Как би трябвало да сработи това може само да се гадае. Но в своята странност то сочи към интерпретативна опция номер три – че сме свидетели не на обръщане на глобализацията или на пълномащабно икономическо отделяне, а на продължаване на някои аспекти на познатия модел, само че с фундаментално различни предпоставки.
Бъдеща световна икономика може да бъде съставена от мозайка от антагонистични коалиции, разделени от повече или по-малко видими завеси върху данните. Държавите, които разполагат с ресурсите, ще стартират национални политики като Закона за намаляване на инфлацията (IRA) в САЩ, който съчетава зелената индустриализация и „купувайте американското“ с антикитайска позиция и натиск за приятелски вериги на доставки. Това че IRA предизвика скандал с Европа и Южна Корея, не е бъг, а характеристика.
Може би предвестник на бъдещето е ситуацията с ваксините срещу Covid: САЩ провеждат операция „Светкавица“; европейците се опитват да сключат сложна сделка, която включва износ за останалия свят; Индия е производствен център; Китай има неадекватно национално решение; а една трета от световното население е изключено напълно.
Може да свиете рамене и да попитате дали тази смесица от геополитика, икономически национализъм и случайна пандемия е наистина нова. Не е ли просто историята, каквато винаги сме я познавали - непредсказуема и кръвожадна? Но ако кажем това, предаваме „играта“. Обещанието на глобализацията, както бе разбирано от 90-те години насам, беше именно, че тя ще възвести нова ера. Така че да признаем не само че множество неочаквани и разнообразни шокове разстройват световната икономика, но и че те се умножават и стават по-интензивни, всъщност означава да признаем фундаментално разочарование от очакванията.
Докато привържениците на обичайния бизнес декларират, че все още е валидна репликата на Бил Клинтън „Икономиката, глупако!“, а новите воини на студената война се обединяват около знамето на „демокрация срещу автокрация“, третата позиция е изправена пред объркващата реалност, вида объркване, отбелязвано от термин като „поликриза“.
Поликризата има своите критици и на Давос 2023 рискуваше да се превърне в нещо като клише. Но като лозунг тя служи на три цели. Първо, регистрира непознатото разнообразие от шокове, които връхлитат това, което преди е изглеждало като утвърдена траектория на глобалното развитие. Второ, настоява, че това съвпадение на шокове не е случайно, а кумулативно и ендогенно. И трето, чрез циркулирането си тя отбелязва момента, в който бичата самоувереност относно способността ни да дешифрираме бъдещето или скорошната история започва да изглежда едновременно повърхностно и анахронично.