Преди около година нахвърлях последните щрихи върху една книга, пише главният външнополитически коментатор на Financial Times Гидиън Ракмън и допълва: "В стремежа си да завърша „Епохата на силовия лидер“ с нотка на оптимизъм, написах: „Силовото лидерство е по своята същност порочна и нестабилна форма на управление. В крайна сметка то ще изчезне... Но може да има много сътресения и страдания преди най-накрая да бъде пратено в историята.”
Два месеца по-късно Владимир Путин нахлу в Украйна. Решението му беше христоматийна демонстрация на пороците при едноличното управление, пише още Ракмън. След десетилетия на власт лидерите често стават склонни към мегаломания или параноя и започват да се интересуват от собственото си място в историята. Те обикновено са елиминирали всички източници на ефективна опозиция. Ако се решат на катастрофален курс на действие, няма кой и какво да ги спре.
Путин дойде на власт в навечерието на 2000 г. и бързо установи нов стил на силово лидерство за 21-ви век - известен с позирането с голи гърди пред фотографите. Зад мачовската поза се криеше истинско насилничество. Вътрешните опоненти бяха хвърлени в затвора, тласнати в изгнание или убити. Брутални военни кампании бяха разгърнати в Чечня и Сирия. Руският властник също така се позиционира като лидер на глобалната реакция срещу западния либерализъм, като каза пред FT през 2019 г., че „либералната идея е остаряла“.
Други силови лидери обаче го адмирираха. Фен клубът на Путин включваше Си Дзинпин от Китай, Родриго Дутерте от Филипините, Мохамед бин Салман от Саудитска Арабия, Виктор Орбан от Унгария и Доналд Тръмп. Бившият американски президент дори описа заплахите на Путин към Украйна като гениален акт, само дни преди руската инвазия.
Но този култ към Путин няма да оцелее след бруталния крах в Украйна. Силовият стил на лидерство също така може да загуби част от своята глобална привлекателност.
Авторитарните режими, които подкрепят Путин, също имаха лоша година. Иранската теокрация, която се притече на помощ на Русия с военни дронове, е изправена пред най-продължителните народни протести след Иранската революция от 1979 г. Върховният лидер на Иран Али Хаменей е на 83 години и е болен. Смъртта му ще увеличи опасността за режима. Недемократичните системи винаги имат трудности с политическия преход.
В Китай Си Дзинпин си проправи път към трети мандат и се окопава, за да управлява доживот. Но неговата централизация на властта доведе до значително влошаване на китайското управление. Той сгафи във външната и икономическата политика – и неговите неустойчиви политики за нулев Covid провокираха безпрецедентни протести. Проблемите, пред които е изправен Китай, са пряко свързани с политическа система, в която силата и властта са свръхконцентрирани в един-единствен, квази-имперски лидер, чиято преценка не може да бъде свободно оспорена.
Тръмп, авторитарист по инстинкт, наскоро похвали Си Дзинпин за това, че управлява Китай с „железен юмрук“. Но собственият балон на Тръмп изглежда спихва бързо след изненадващо слабото представяне на Републиканската партия на междинните избори. Неговият упадък демонстрира ключовата разлика между силовата политика в демокрациите и в авторитарните системи. В страните, където демократичните институции остават стабилни, е възможно да се отстрани силов лидер през урните.
Това беше демонстрирано през 2022 година в Бразилия, където Жаир Болсонаро – понякога наричан „Тръмп на тропиците“ – загуби битката за преизбиране. Дутерте, филипинският силов лидер, също беше принуден да се оттегли, въпреки че дъщеря му сега е вицепрезидент на Фердинанд Маркос-младши. Във Великобритания Борис Джонсън, който беше наречен "британският Тръмп" от бившия президент на САЩ, също беше изтикан от поста. Новият министър-председател Риши Сунак разчита много по-малко от Джонсън на лична харизма и популистка реторика.
Но силовите лидери могат и да печелят избори. В Унгария Орбан, който остава герой за крайната десница в САЩ, постигна преизбирането си доста лесно. В Израел Бенямин Нетаняху се върна като премиер, ръководейки най-дясната коалиция в историята на Израел.
В Саудитска Арабия принц Мохамед си възвърна доверието и авторитета, заедно с растящите цени на петрола. В Индия Нарендра Моди успя да отблъсне критиките по негов адрес относно гражданските свободи и продължава да доминира политически. В Мексико популисткият президент Андрес Мануел Лопес Обрадор, известен като Амло, натиска за промени, които ще подкопаят независимото наблюдение на изборите.
Машинациите на Амло показват, че дори страните със свободни избори не са защитени от антидемократичните инстинкти на силовите лидери. Запазената им марка е да атакуват независими институции - и в крайна сметка лица - които застрашават тяхната власт. В Турция кметът на Истанбул Екрем Имамоглу, който се очакваше да се кандидатира за президент през следващата година срещу Реджеп Тайип Ердоган, беше осъден на повече от две години затвор по обвинения в обида на държавни служители.
По различни начини Ердоган, Путин и Си Дзинпин демонстрират, че макар силовите лидери често да правят ужасни грешки, те все още могат да бъдат страшно трудни за отстраняване.
Но дори в Турция силовото управление се клати - точно както е в Русия и може би в Китай. Възможно е този зловреден стил на политика да е преминал пика си. Ето я надеждата.
18:51 | 04.01.23 г.
