В крайна сметка прогнозираното „червено цунами“ от победи на републиканците на междинните избори не се сбъдна. Това беше наратив с неясен произход, който се превърна в популярна аналитична теория - и при нейния крах стойността на изборните предсказания, базирани на данни, беше разкрита, пише колумнистът за САЩ на Financial Times Оливър Роудър.
В навечерието на изборите цяла индустрия се посвещава на прогнозирането на резултата, търсейки връзка с мисленето на електората. Журналистите и анкетьорите въвеждат анкетите в огромни бази данни. Те ги агрегират, оценяват, претеглят и подлагат на регресии. Те не спират да публикуват в Twitter - и след това се карат помежду си за методологични подробности, също в Twitter.
Изборната прогноза е определящият емпиричен журналистически проект на модерната епоха. И в някои отношения това изглежда глупава задача. В крайна сметка изборите се случват и ние научаваме резултата. Ако си прав - добре, трябвало е да бъдеш, а ако грешиш - си опозорен. Така че какъв е смисълът?
Критиците на изборните прогнози се жалват заради алтернативната цена на човекочасовете, които биха могли да бъдат по-добре изразходвани за изследване на политики или хора. Те се притесняват от липсата на човечност в отразяването. И се оплакват от възможните ефекти за потискане на гласуването: човек може да не е мотивиран да отиде до урните, ако неговият кандидат е нагоре или надолу с достатъчно голям процент в прогнозите. Това са справедливи опасения.
Но прогнозирането е от решаващо значение, както и вековната работа на анкетьорите, чиито данни захранват цялото това начинание. (Галъп, например, публикува първото си проучване на общественото мнение през 1935 г.) Продължаващата практика на прогнозиране - най-видимо във FiveThirtyEight (където работех, макар и не по прогнозиране на избори) и други медийни организации, но също така в общежитията и микроблоговете - нетно е положителна за демокрацията.
Най-големият въпрос преди избори е кой ще спечели. Търсенето на неговия отговор неизбежно ще бъде задоволено от медийното предлагане. Това предлагане може да бъде съдържание от синтетичен разказ и електорални надбягвания, от фалшиви диаграми и любими теории, подхранвани от изискванията на 24-часовите телевизионни новини или от лични впечатления. Но може да бъде и резултат от обмислено обобщаване и анализ, от внимателното прилагане на натрупаните емпирични знания в областта на статистиката и социологическите проучвания.
„Полезно е да се съсредоточим върху победата, защото в края на краищата това е политика, така се предава властта“, ми казва Майкъл Люис-Бек, политолог от Университета на Айова. „Внасянето на емпирични доказателства в дебата издига дискурса.“
Един нетен положителен резултат от тази работа е, че прогнозите генерират собствени данни, емпиричен ред, от който човек може да прецени успеха, а и бъдещото покритие може да се подобри. Анкетьорите също така оставят емпирични следи чрез своите измервания на обществените настроения, които да бъдат сравнени с резултатите от действителния контекст и да се извлече поука от тях.
В контраст, кръвта на кухата експертност е нейното непостоянство. „Ако погледнете изтъкнатите спецове, има много догадки при тях“, казва Луис-Бек. „Може да е добре написано, но е емпирично олекотено - доста слаба бира.“
Друго положително нещо е, че прогнозите предоставят средство за адресиране на присъщата несигурност в света. Това средство е ефективно изразено чрез визуализацията на данни - внимателно претеглена камбановидна крива от много възможни сценарии.
А прогнозите и анкетите са термометър, с който да измерваме ефектите в света и възприятията на хората - обобщен поглед върху това, което има значение за електората, и кога и защо то се променя.
Но работата на прогностиците не бива да приключва с преброяването на гласовете и оценката на прогнозите. Техните инструменти и методи могат да се приложат и върху хората и политиките, а данните са най-богати, когато са съчетани с гласовете на хората, които ги генерират.
„Здравата демокрация обсъжда емпиричните признаци накъде духа вятърът, но признава, че посоката му се мени постоянно“, пише Чадуик Матлин от FiveThirtyEight. „И когато знаем накъде ни е отвял, журналистите трябва да се изцапат и да нагазят в купчините листа, оставени след него.“
15:01 | 19.11.22 г.
